Брой 20

3 25-31.01.2017
18-24.05.2016
1,50 лв. Год.
Год.2625

Номинации в конкурса 25
Литературен вестник
2400 г. Аристотел на
Поетическо четене
на ЛВ за млад автор 27отгласи
май, петък,
от19юбилея
ч. Пролетен базар на книгата, сцена
и конференцията
ляв полуетаж, НДК
„Предизвикателството Аристотел“
Биляна Курташева
(28-30.11.2016, СУ „Св. Климент
по дирите на една епистоларна загадка
Охридски“)
около Пенчо Славейков
текстове от
Рецензии
 Невена Панова
Милена Кирова за Дария Карапеткова  Иван Колев
Георги Господинов за Людмила Миндова  Николай Гочев
Митко Новков за Надежда Искрова
преводи на
Проза  Богдана Паскалева
Валери Стефанов  Хари Паницидис
 Владимир Маринов
СтоЛица
Галина Георгиева разговаря с Мая интервюта с
Димитрова и Цветодар Марков  Джон Дъдли
Сн. Владислав Христов

Краевековните
 Гизела Стрийкер
Визия
Мария Василева „Епически песни”
 Роберта Бонано
 Стасинос Ставрианеас
на Пенчо
 Марк Славейков
Сентези
Николай Чернокожев

Абонамент! Аристотелизмът у нас

В настоящото изложение се опитвам да чета първото издание

ЛВ се извинява на своите читатели за инцидента, довел до на книгата „Епически песни”, да реконструирам различните
му контекстуални рамки и да не поглеждам към бъдещето на
„Литературен вестник“
изтичането на текста „Към защитниците на крепостта“,
предназначен очевидно за друг тип издание, но озовал се в предишния брой на
книгите, носещи това заглавие,
Димка Гочева
компактни, за да постигнат
които,
Атанасий
онази своя
както знаем,от
Александрийски стават
окончателност от
вседесети
Златния
1907
по-
г.,
век на
старобългарската книжнина . Това са трите начала 2
която четем днес.

424
Аристотелознанието
вестника. ЛВ се извинява и на своя автор и някогашен редактор Ани Илков у нас има вече повече от в първата епоха на аристотелознанието на (старо)
От друга страна,
се, саматабългарски.тази книгаЗаможе да епроследено
била една какво и как се случва
Каталожен номер хилядолетие история и няколко начала.
за това, че публикувайки текста му, е допринесъл той сам да си нанесе
Разбира
неокончателна
началото на началата при превеждането и осмислянето окончателност,
с тъй
възприемането
да бъде
като е
и известен стремежът
транслирането на класическата
на Пенчо Славейков към съвършенство – непрестанната
В пощенските клонове на
трудно поправими морални и чисто езикови поражения. най-важните гръцки думи и понятия е в превеждането
на Свещеното Писание на Стария инеудовлетвореност
Новия Завет и най- и постоянното
философия
произведения
от старогръцки,
поправяне,
или на
за коетогръцки
от византийски
светоотеческите
могатна дастаробългарски
бъдат приведени две свидетелства:
или онлайн на адреси важната богослужебна литература – подвиг, извършен от с всички подробности, ще са нужни томове и трудът
1. Автографът
светите Седмочисленици в десетилетията преди ивърху
след авторския
на многоекземпляр
специалисти. на „Епически
Това ще епесни” от
предизвикателство за
1896преди
г. – „Аз1150поправям всичко – не искам да оставя документ за на философската
http://www.abo.bgpost.bg приемането на християнството у нас
Началото на аристотелознанието вмоето
г.
поетическо развитие,
собствения
кирилометодиевистиката
мисъл а поезия”.
и историята
у нас през следващите десетилетия, макар че
2. Написаното от Мара Белчева
немалков вече
нейните „бегли спомени”,
http://www.dobipress.bg смисъл на думата в старобългарската литература е
въвеждащи
в антологията от въпроси и отговори, създадена по в осъщественото от самата
е направено
нея
в тази посока3.
издание на съчиненията
времето на Златния век на културата на Пенчо Славейков:
и книжовността, Аристотелознанието в новата история на страната
и носеща името на владетеля, при чието управление е започва в началото на ХХ век: в превода на Атинската
Като не 1биваше да работи, той прелистяше
държавна уредба, туиздаден
„К ъ р в през
а в а 1904
п е с ег.н”, ту
Преводачът и
събрана: цар Симеон. Симеоновият сборник , който е
„О с т р о в а н а б л а ж е н и т е”, която книга го най-много радваше в
достигнал до всички следващи читатели по един препис коментаторът на съчинението е немски възпитаник,
последно време.
от 1073 г. от времето на цар Светослав,
- А „Е пот е с к и222п е с н и”каквито
и члист защо вечесанебили
вземашповечето преподаватели
в ръка? Види се, защото по
до лист 237 ни показва не само как са били преведени,
няма вече там какво да поправяш? хуманитарните науки през първите десетилетия
но и как са били осмислени Аристотеловите
- То все има, не съм доволен на
категории развитието
напр. от „У с п о нак оВисшето
е н и я”. И училище
то кактовиСофия и е
03 (и Порфириевите модификации и добавки
C i s mкъм С ъ р ц е н а с ъпредставител
o l l,тях) р ц а т а, трябва наданай-солидната
влязат при Омира,средноевропейска школа
20
от съставителя или съставителите на съчинението.
Сократа, Сатана, Христа, Ницше в знанията
и др.1 за античността. Това е младият по онова
С подкрепата на Национален център за книгата Като своеобразно второ отрефлектирано начало и време асистент по стара история Гаврил Кацаров, който
С подкрепата на Национален център за книгата
предлагане на друг вариант на превод и осмислянеенапо време на
Споделеното проявява страстта
Великденските си към вполитическата
празници Рим. философия на
почти всички важни гръцки богословски и философски 2
Вж. Старобългарски превод на текста, издаден от Пиринка
термини можем да четем превода на Константин
Така че ако различните издания Пенкованапрез„Епически песни” могатсда
2015 г., „Изток-Запад“, бъдат
индекс на словоформите
Преславски на Второ слово против арианите
мислени като на свети
приближаване към търсен
от Иван Христов. образ, аз ще се вгледам в
първоначалния им облик. 3 Вж. библиографията в края на т. 3 на Симеоновия сборник, а
1
Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). също и най-обемното, но и най-премислено изследване: Татяна
Издателство на БАН. Под общата ред. на акад. Петър Динеков. Илиева, Терминологичната лексика в Йоан-Екзарховия превод на
Том 1. Изследвания и текст. С., 1991, Велчева, Динеков, Иванова „De fide orthodoxa“, С., MMXIII. Печатница Славейков.
и др.; том 2. Речник-индекс, С., 1993, Богданова,
1
Белчева,Вълчанов,
Мара. Пенчо Славейков. Бегли спомени. В: Избрани съчинения на
Досева и др.; том 3. Гръцки извори, С., 2015,
Пенчогръцки текстНареди
Славейков. и Мара Белчева. София: Издава Министрество на
изследване: Петя Янева. народното просвещение. 1923, 18. на стр. 9
на стр. 5
н o в о
а в рубриката „Християнството и философия“ е представена статията на Жан Гитон
„Християнският морал и човешката участ“. „Свидетели на вярата“ е посветена на живота
на Архиепископ Лука (Войно-Ясенецки), като в тази рубрика е публикувано неговото
„Обръщение до всички мои съпастири и съслужители в Кримска епархия“, както и негова
„Характеристика“, изготвена през 1948 г. от пълномощника на Съвета по въпросите
на Руската православна църква Я. Жданов. В рубриката „Хоризонти“ е представено
официалното посещение на сръбския патриарх Ириней във Великобритания, както и
полемиката във Франция, разгоряла се по повод изказването на папа Франциск по въпроса
за „джендъра“. В броя са публикувани и откъси от книгата „Последни разговори“ между
Петър Зеевалд и почетния папа Бенедикт ХVІ, както и от Автобиографията на св. Игнаций
Лойола „Поклонникът“, както и размислите на Калин Михайлов за „Утопичните проекти
и институцията на семейството“. Броят е илюстриран с едни от най-ранните български
фотографии, заснети в Атон върху стъклени плаки през 1910 г.
Откритата емоция
Стихосбирка, написана, както самата й
авторка казва, „на един дъх“. Най-новата
поетична книга на Божана Апостолова
„За теб“ е посветена на отишлия си от
този свят през юли месец тази година
неин съпруг Костадин Чонов. „За теб“ е
хващаща за гърлото изповед за смъртта
и любовта. В нея Ерос и Танатос са
инкрустирани в стихотворенията през
спомена и болката.
Характерната за поезията на
Божана Апостолова емоция тук е
оголена, разтърсваща сетивата.
Стихотворенията не са разпределени
в тематични цикли, вървят едно
след друго като естествен поток от
чувства и мисли. Свободният ритъм
на стихосбирката придава усещане за
изповедност.Тогава, когато римата не
е водеща, вътрешният поток може да
улови момента, изтичащото време. (Едно
от стихотворенията, съдържащо тази
импликация, е „В мига, когато“.) Това, че
няма претенция към излишна усложненост
премахва дистанцията с читателя и го
въвлича лесно в 46-те произведения на
книгата.
Чрез изповедната форма Божана
Апостолова поставя в центъра на
стихосбирката едно от най-тежките
събития в живота на човека: смъртта
на любимия. В „За теб“ тъгата от
отсъствието е нескрита, няма маски,
няма останоло място за прикритие. Тук
миналото е ценно, защото то напомня за
любовта, настоящето е изпълнено с болка
и самота.
В контекста на цялото мъжът е
главният адресат, към когото са насочени
стихотворенията. Тук обаче не става
въпрос за мъжа като абстрактна фигура,
2
а за един-единствен мъж, за любовта
на живота, с когото „[с]
ледващият почти половин
век/ на състоятелна
изнемога/ на витално
Литературен вестник 25-31.01.2017
н о в о
Историческата тематика е в
центъра на новия брой 115 на
сп. „Християнство и култура“.
В броя може да прочетете
разговора с отец Ангел Величков,
свещеник в енорията на Руския
екзархат към Вселенската
патриаршия в Стокхолм,
където той излага мнението
си за „За православната мисия,
етнофилетизма и зилотстващите
в Църквата“. Историческата
тема е представена със статията
на Венцислав Каравълчев
„Митрополит Борис Неврокопски
– пастирът и изповедникът“
и е допълнена със спомени за
митрополит Борис от Българския
патриарх Кирил и Христо Огнянов.
На атеистичната пропаганда
в България през 20-те и 30-те
години е посветен анализът
на Румяна Лечева, озаглавен
„Църква на прицел“. Проблемът
за секуларизацията е разгледан
в статията на католическия
църковен историк Кристофър
Доусън, озаглавена „Бъдещето:
Пълна секуларизация или завръщане
към християнската култура“,
1 3 в е ка Б ъ лгария
превъзмогване/ отвори прозорчето
напред-/ заради смисъла на сбъдването“.
Именно той е носител на любовта и
едновременно онзи, около когото кръжи
смъртта. Още в заглавието на първото
стихотворение „Беше всичко“ се вижда
тази сдвоеност.
Особено открояващо се е
стихотворението „Това ли е успехът?“,
то контаминира в себе си тематиката
за самотата, която се открива през
констатацията за настоящето –
миналото, погледнато през призмата на
постигнатото:
Трепах се цял живот.
Калта под ноктите си вадих
и успяхме.
Портал Култура обявява
годишния си конкурс за проза и
хуманитаристика
1. Отличията са учредени през 2014 г. от
Фондация „Комунитас“ и предвиждат
раздаването на годишни конкурсни награди в
следните раздели:
- проза (сборник с разкази, повест, роман);
- хуманитаристика;
2. А също и на следните специални награди:
- две специални награди (определят се от
журито за цялостно творчество или за
изключителен принос в областта на
литературата и хуманитаристиката); 
- една специална награда за принос към
гражданското общество (връчва се от
Фондация „Комунитас“ на личност, която
с дейността си утвърждава принципите на
морала и почтеността и по този начин променя
българското общество).
В конкурса могат да участват само творби,
публикувани в периода 1 януари - 31 декември
2016 г. Наградите се връчват на 1 ноември 2017
г. в Деня на народните будители. ПОРТАЛ „КУЛТУРА“
www.kultura.bg/web/ – нова
3. В двата конкурсни раздела се присъждат:
- I награда (в размер на 5000 лв.) територия за гледни точки,
видеоинтервюта и дебати
- II награда (в размер на 3000 лв.)
с колумнистите Иван
Кръстев, Калин Янакиев,
За да е валидно заявлението за участие в
конкурса до 31 март т.г. кандидатите трябва Теодора Димова, Деян
да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра Енев, Тони Николов, Андрей
от предложените от тях книги, придружени от Захариев и Даниел Смилов.
формуляр, който може да се изтегли от сайта
(http://kultura.bg/web/). Вижте: Дебатът „Кризи,
елити, популизъм“.
Адрес за изпращане по пощата на книгите и
на формуляра за кандидатстване: София 1000,
ул. „Неофит Рилски“ 61 – за годишните награди Прочетете: Георги
Данаилов – „Фрагменти“;
на Портал Култура.
„Художникът и театърът“
Телефон за контакти: Портал „Култура“ 02/434 (изложба на Стефан Попов).
10 54.
п о кани
Столична библиотека
Национален дарителски
фонд „13 века България“
Ви кани на
Пламен Дойнов
Построихме къща,
Поет на месеца за януари в Столична
фамилна, пететажна. библиотека
Порадвахме й се,
Докато синът ми се ожени
и заживяха другаде. Четене на книгите
Съпругът ми ‒ „София Берлин“ и „Балът на
След дълго и тежко боледуване... тираните“
Останах сама,
Думи за автора от Георги Гочев
за да ме затрупва
пететажната самота ‒
Четат поетите
онази убийствената. Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Федя
Филкова,
Началото и краят на стихосбирката Миглена Николчина, Мирела Иванова,
са белязани от кратки, фрагментарни Амелия Личева,
произведения. Te са свързани с решенията Мария Калинова, Йордан Ефтимов,
и заключенията на онази, която споделя критиците Михаил Неделчев, Митко
своята болка с четящия. В същото време Новков, Морис Фадел,
те придават една векторна композиция публицистътТони Николов,
актьорът Милен Миланов и художникът
на поетичната книга, в която се тръгва Борис Сергинов
от началната точка на „Знак, че
тепърва ще се уча да ходя./ Без него“. и се
Клуб на Столична библиотека
стигне до решението за излизането от пл. „Славейков“ № 4,
задънената уличка: „Нагоре“. Смъртта 30 януари 2017 (понеделник), 18:30 ч.
бива приета през погледа към небето, през
любовта въпреки страданието, въпреки 
На 26 януари 2017 г., от 18.00 часа в
отсъствието, въпреки самотата. Или
Библиотека „Филологии“ (Ректорат) ще
както Чехов през Соня от „Вуйчо Ваньо“
се проведе петата сбирка на семинара
обобщава, че „трябва да се живее“, така
„Литература и психоанализа: Едип“
и онова, което „За теб“ оставя като
с лектори Дарин Тенев (Софийски
равносметка, е, че трябва да се продължи.
университет) и Иван Дулов (Българско
Въпреки тежестта.
психоаналитично пространство). Водещи
Въздухът ми тежи
на срещата са Елица Цигорийна и Мария
повече от самотата
Калинова. Семинарът се провежда веднъж
Тръгвам.
месечно. Досега експозета представиха
Камелия Спасова, Невена Панова, Мимоза
Стихотворенията в „За теб“ са ударни,
Димитрова, Димка Гичева-Гочева, Иван
заливащи съзнанието, провокиращи
Драгоев, Яница Радева, Албена Стамболова,
авторефлексия. Любовта и смъртта
Мария Калинова.
седят като фундамент в изграждането
На следващата сбирка лекторите са
им, те са искрени, емоционални. А когато
предложили следните теми:
става дума за Божана Апостолова ‒ човек
Дарин Тенев, „Едип различно и отново
не може да остане невъвлечен в емоцията
и отново по-различно. (Потенциите на
на поезията й.
историята във версията на Дюренмат)“
Иван Дулов, „Винаги ли ни е необходим баща?
ЛИЛИЯ ТРИФОНОВА
Едип в прочита на Орхан Памук“
Всеки, който желае да участва в
Божана Апостолова, „За теб“, изд.
дискусията, да заповяда!
„ДА“, София, 2016

За кого е битката за теб
“Битката за теб“ е седма стихосбирка на
Марин Бодаков и прекрасно издадена книга.
Не мога да не отбележа това – алегоричните
рисунки на Кирил Златков допълват
текста, без да го обясняват, с други думи,
хармонизират поетично с текста.
Рисунки и стихове се съчетават, за да
изградят контурите на един имагинерен,
фантастичен свят. Да четеш Марин
Бодаков напомня по някакъв начин на
четенето на научна фантастика – то е
като да се намираш в един друг, реален,
но не земен свят. Отделни елементи
в стихотворенията изграждат това
особено, условно пространство:
Въпросът е от коя страна на тигъра вече
сме аз и ти –
отвън или отвътре...
(„Начало за реквием“)
Или онези „червени елхи“ от „Когато
се надигнат водите...“, стихотворение,
изпълнено с метаморфози и митология,
което ни въвлича в един пластичен,
първичен свят.
Това усещане, че се намираме в някакъв
друг, паралелен свят, вероятно се
дължи на начина, по който се зараждат
Книга за глобалната свързаност –
от Гутенберг през точките и тиретата до нулите и единиците
Монографията на Стилиян
Стоянов Литература и технологии
е интердисциплинарно изследване,
проследяващо влиянието на
научнотехническия прогрес върху
тематиката, поетиката и прагматиката
на художественото слово. Авторът
представя обвързаността на технологиите
и литературата на множество нива, чиито
пресечни точки са човешкото познание
и художествена рефлексивност. Ст.
Стоянов търси причинно-следствените
връзки между физиката, технологиите и
литературата и тръгвайки от библейския
постулат, че Бог създава човека по свой
образ и подобие и Аристотеловото
твърдение, че човек обича да подражава
и да се радва на подражанията, разглежда
homo sapiens като творец, машината като
човешко творение, технологиите като
стимул за литературата, а литературата
като естетическо „овъншняване“ на
техническите изобретения. Въпреки
че фокус на книгата е българската
художествена словесност от средата на
XIX до 40-те години на ХХ в., авторът
често се позовава на примери от световната
литература, двупосочно прекрачвайки
темпоралните (само)ограничители.
В първата част на монографията, озаглавена
Човекът и машината, Ст. Стоянов
проследява движението на телесните
флуиди, очовечаването на машината,
машинизирането на хората до степен на
автомати и развитието на аналоговите
технологии (телеграф, телефон, грамофон)
като средство за пренос и фиксиране
на информация; във втората, Силата,
акцентът пада върху двата типа сила
– двигателите (от парната машина
през електромоторите и двигателите
с вътрешно горене до ядрения реактор)
и разпространението на информация
(радиото); а в Епилога – върху способността
на цифровите технологии да създават и
мултиплицират информация и артпродукти.
В цялостния текст доминират темите за
свързаността на света; механизирането и
индустриализацията на човешкото тяло;
генезиса и трансформациите на героите на
технологиите и идеологиите и превръщането
на човека-маса в творец-маса.
Според Стилиян Стоянов всеобщата
свързаност на света осъществяват
жиците и езиците. Той припомня
възловите етапи, през които преминава
материализацията на словото от
Гутенберговата преса до превръщането
на планетата ни в глобално село. Той
проследява как книгопечатането механизира
писмената реч, как точките и тиретата
на морзовата азбука бързо пренасят букви и
думи на големи разстояния, вибрациите на
телефона и радиото озвучават словесните
транслации, киното и телевизията добавят
към звука образ, а технологиите на нулите
и единиците правят със словото почти
всичко. В края на книгата четем следната
възстановка на създаването на книги в
близкото минало и днес:
[в миналото] авторът пише с нечетливия
П р о ч е т е н о
стихотворенията. Марин Бодаков
пише оттам, където нещо се променя и
прелива; където контурите на мисълта
губят своята прибраност и сигурност:
Пиша на местата, от които се расте,
от онези места с бледа и разредена красота,
които разсъбличат пижамата на чуждата
мисъл от моята.
(„Пиша на местата...“)
Другият белег, по който разбираме, че
не се намираме в света на обичайното
и ежедневното, е характерният образ
на битката, срещащ се в няколко от
стихотворенията. Битката е така
реална и така отминала, че е ясно – това
не е метафора, тази битка е истинска,
средновековна и епична:
Бойното поле,
на което няколко вражески армии се
разминават
в последния момент –
аз съм това разкаляно поле.
(„Бойното поле...“)
И за кого е тази битка? Или за какво е? И
кой се бие, кои са сражаващите се страни?
Къде съм.
От коя страна на сражението се намирам.
(„Къде съм...“)
П р о чити
си почерк творението, словослагателите
набират текста, коректорите го
коригират, печатарите го отпечатват,
книговезците подвързват и обрязват.
Сега само много консервативният автор
не пише на компютър. Компютърът
върши работата и на словослагателите, и
на редакторите, а модерната печатарска
техника може да отмени книговезците.
Цялото пространство на реализацията на
авторовия замисъл, от идеята до готовата
книга, може да се помести в една стая,
в която има бюро с компютър в единия
ъгъл и компактна печатарска машина в
другия. Славната пирамида с автора на
върха се е сместила в равното и профанно
пространство на стаята.
В концепцията за свързаността на
света от първостепенно значение е
комуникацията, която може да бъде
непосредствена (общуване чрез разговори и
писма), парабезжична (спиритични сеанси,
телепатия, протичане на флуиди), жично-
кабелна (телеграф, телефон) и безжична
(радио, телевизия, цифрови технологии).
Ст. Стоянов онагледява различните
типове свързаност с множество примери
от чуждата и нашата литература,
изтъквайки, че връзката осъществява
посредник, който при технологиите е
материален проводник, а в литературата
може да бъде дух-медиум (The Spirit’s
Book на Алън Кардек), анимализиран кабел
(Великият морски змей на Х. К. Андерсен)
или уред от бъдещето (музикалната стая
на Е. Белами, фоноскопът на Вазов).
Стоянов се спира върху технологиите и
медицинските практики, насочени към
човешкото тяло, превърнало се през
последните десетилетия във водеща
тема на световната литература и кино.
Изследователят започва с добронамерените
прогнози на Жулиен Ламетри за механизиране
на човешката дейност (Човекът машина),
преминава през телесното движение на
флуиди в Панепистемия на д-р Петър Берон
и Записки за откриване на животинския
магнетизъм на австрийския лекар
Франц Месмер и стига до нехуманните
експерименти на д-р Сергей Воронов и д-р
Йозеф Менгеле, целящи индустриализация
на човешкия организъм, която да осигури
вечен или поне дълъг живот на елитите с
органите на масите. Стоянов представя
широкия диапазон на литературни адмирации
и критики на техническия и медицинския
прогрес и в този контекст нарежда
Светослав Минков до Карел Чапек и други
класици на световната литература.
Ст. Стоянов разкрива как писателите
превръщат инженерната същност на
техническите изобретения в художествени
топоси, сюжети и герои и как технологиите
променят същността на литературата.
„Силовите“ и комуникационните
технологии не само създават нови
професии (а оттам и литературни
типажи), но и самите те получават
своеобразно одушевяване като самостойни
художествени образи. Интересно е
проследен технологичният тласък при
дн е с
Изобщо, аз ли съм? „Стривам да и не
между пръстите си – и ги размесвам...“
(„Есента дойде“). Стихосбирката на
Марин Бодаков е бродене – сред мъгли и
червени елхи, сред пресичащи се времена,
празни закачалки и паднали столове.
Същевременно детайлите и ситуациите,
които Марин Бодаков описва, са така
плътни, че не остава място за съмнение,
че този свят е по някакъв начин и
нашият:
Твоята рокля
и старите ми панталони,
изгубени между дрешките на децата
сред претъпканата пералня.
(„Твоята рокля...“)
Но това не е поезия на отказа и
меланхолията. В нея има чувство за
хумор и сила да продължиш да бъдеш
изложен на превратностите на пътя и на
странностите на живота. Мъжеството
да продължиш да си открит за
следващото поражение (“стъпчете още
повече от мен“), за това, да не чакаш
нищо с открито сърце, за този безкраен
празник.
Четенето на „Битката за теб“ е като
вървене из един свят, плътно населен – в
формирането и трансформацията на
типовете герои, на дегероизацията,
създаването на нови кумири и подмяната на
героите със знаменитости. В изпълнените
със смесени размисли и констатации
финални части на книгата (Музиката
на нулите и единиците и Култура на
милионите) Стилиян Стоянов констатира,
че цифровизацията на културата прави
нейната обективизация все по-субективна:
Да бъдеш или да не бъдеш забелязан в
повечето случаи е свързано не толкова с
твоите качества, колкото с рекламния
шум, който могат да вдигнат или да не
вдигнат около твоето име. Забелязан си,
когато твоето име излиза не по-назад от
втората страница на Google.
Авторът анализира и синтезира ролята на
технологиите за формирането на човека-
маса и твореца-маса. Той представя как,
от една страна, техническият прогрес,
скъсявайки и облекчавайки работния
ден, спомага трудещите се да станат
консуматори на изкуство, а от друга  –
улеснява и обезценява създаването на
материални и духовни културни ценности.
Хосе Ортега-и-Гасет разкрива как
(благодарение на силовите и аналоговите
технологии) в началото на ХХ век се
формират човекът-маса и масовата
култура, а Стилиян Стоянов в Епилога на
монографията си ни убеждава, че в края
на същия век цифровизираната техника
способства културата за масите да се
превърне в култура на масите, а от човека-
маса да се роди творецът-маса. Неговата
тъжна констатация е, че в крайна сметка
технологиите превръщат литературата
в технология, а творецът-маса – в one man
show.
Авторът демонстрира пряката или
опосредствана връзка на различни по
жанр творби от техническите новости:
призованите духове в The Spirit’s Book на
Алън Кардек заявяват своето невидимо
присъствие сред участниците в
спиритичния сеанс с морзово почукване;
Великият морски змей в приказката на
Андерсен е охудожествяване на телеграфа;
утопичният роман на Едуард Белами
Looking Backward е повлиян от хипнозата
на д-р Месмер; футуристичната поема
на Ф. Т. Маринети Zang, tumb, tumb
отразява българското превръщане на
самолета в бомбардировач; разказът
Дамата с рентгеновите очи на Св.
Минков е стимулиран от откритието на
Конрад Рентген, но и от шарлатанското
фотографиране на мисли, „изобретено“ от
сина на Томас Алва Едисон, а Маймунска
младост е пародия на „подмладителните“
процедури на д-р Воронов и неговия труд
Подмлядаване чрез присаждане. Интересно
е наблюдението, че изобилстващите в
литературната периодика от края на XIX
и началото на ХХ в. „страшни разкази“, в
които с лекота се преминават границите
между телесното и духовното, са
стимулирани от безжичните звукозаписни
и звукопренасящи устройства (грамофон и
него се чуват детски гласове и детски
спомени, лета и морски острови, – и
същевременно - напуснат, мъглив и
разкалян. Намираме се някъде там, по
средата на скитането. Там, където
човек е осъзнал загубите си и е видял
собственото си поражение, но продължава
напред, бос, а в торбата му – сандалите
и островите, заплашван винаги от
красотата:
Колкото и да премиташ есента пред
витрината,
красотата, червена и златна, ще
продължава да пада сред теб,
да те саботора.
(„Битката за теб“)
За кого е тази битка?
Марин Бодаков предоставя в крайна
сметка отговора на пътника, който ще
пресече стихосбирката му. Защото може
би битката е за всеки един от нас.
ЕВЕЛИНА МИТЕВА
Марин Бодаков, „Битката за теб“, изд.
„ДА“, ред. Стефан Русинов, худ. Кирил
Златков, София, 2016
радио), направили възможно отделянето на
човешкия глас от човешкото тяло.
Много полезен за родната теория на превода
е подробният анализ на романа Looking
Backward (1888), преведен през 1892 г. от
руски под заглавие След сто години и през
1900 г. от английски като Настоящето,
разгледано от потомството ни и надничане
в напредъка на бъдъщето. Вторият
превод, дело на Илия Йовчев, показва
не само ролята на жиците и езиците
за осъществяването на световната
свързаност, но също така и че преводното
побългаряване не е приключило през
Късното възраждане. Любопитно е да се
знае, че Йовчев локализира действието на
романа в България, прекръства с нашенски
имена героите и въвежда в действието
родни лингвисти, които навръх празника
на славянската писменност създават
уникален световен език. Впрочем от
прогнозираните от преводача-дописвач
български промени единственото, което се
случва в действителност, е завършването
на храма „Св. Александър Невски“, който
към момента на превода все още се строи...
Монографията е огромен информационен
масив, в който органично са сплетени
научни теории, технически изобретения и
множество познати и неизвестни творби
от българската и световната литература.
Стилиян Стоянов ни запознава с редица
забравени писатели и творби, сред които
са авторът на един от първите наши
научнофантастични романи Теут се бунтува
- Георги Илиев, дебютната поема и роман
на Валери Петров Птици към север и Към
полюса, отпечатани под псевдонима Асен
Раковски, и мн. др. В книгата наши писатели
от различен калибър съжителстват с
известни или непознати техни чуждестранни
колеги, а подвизите на българските летци
Христо Топракчиев и Димитър Списаревски
са припомнени в контекста на стореното
от световноизвестните пилоти Амелия
Еркхард и Алексей Мересиев. Фактът,
че доскоро за Мересиев знаехме повече
отколкото за другите трима взети заедно,
припомня времето на идеологизираните
герои.
Движейки се По жицата, на която
е„прижичил“ огромен брой български и
чужди творби (но е пропуснал да закачи
азбучен показалец), Стилиян Стоянов
сладкодумно разказва как технологиите
динамизират литературния процес
и променят традиционно аграрната
ни литература, придавайки й модерен
урбанистичен облик. Но да спра дотук, че
ако през 1866 г. Петко Славейков заповядва
на писачите „да са кратки, защото е векът
на телеграфите и стенографите“, във века
на цифровизацията рецензиите трябва да
3
са съвсем кратки или поне не по-
дълги от тази.
ПАНАЙОТ КАРАГЬОЗОВ
Стилиян Стоянов,
„Литература и технологии“,
изд. „Фабер“, В. Търново, 2014
Литературен вестник 25-31.01.2017
 В итрина
Яна Букова, „4 приказки без връщане“,
ИК „Жанет 45“, Пл., 2016
Две години след първата си съвместна
работа – второто издание на романа
„Пътуване по посока на сянката“, Яна
Букова и ИК „Жанет 45“ предлагат
на читателите новия си съвместен
проект „4 приказки без връщане“. Това са
четири приказни истории, написани от
Яна Букова, представени през визуалния
прочит на Яна Левиева. Съвместната им
работа е своеобразен синтез на изкуства,
привличащ читателя отново и отново
към себе си. Тази книга предлага будни
диалози за предателството и наказанието,
за тежестта на сянката и за подаръците
на времето, и най-вече за правото на
тайната да остава тайна.
Джипи, „Земя на синовете“, превод от
италиански Нева Минчева, ИК „Жанет
45“, Пл., 2016
Джани Пачиноти, по-известен като
Джипи, по думите на преводачката си
Нева Минчева представя в „Земя на
синовете“ „най-новото и нетипичното“
от себе си, „най-събраното, еднородното
и чисто фикционалното“. Като режисьор,
карикатурист и автор на комикси
Джипи интригува различни нееднородни
маси. Новата му книга е експеримент,
изпълнен само в черно и бяло. Този подход е
продиктуван от замисъла за антиутопия.
Il Fatto Quotidiano определя „Земя на
синовете“ като „съвършено различен
от предишните му романи, но и тяхно
логично продължение“.
Ричард Файман, „Смисълът на всичко
това“, превод от английски Христо
Кьосев, изд. „Изток-Запад“, С., 2017
„Смисълът на всичко това“ се основава
върху три непубликувани лекции на
Ричард Файман, които той изнася във
Вашингтонския университет през 1963
г. В тях той се занимавас различни
обществени проблеми като конфликта
между наука и религия, липсата на
доверие към политиците и др. Ричард Ф.
Файнман е един от най-забележителните
американски физици на ХХ век, наричан
4
„най-великият ум след Айнщайн“. Тези
три събрани негови лекции
представят едни от най-
силните му страни като
остроумие, игра с езика
и необикновената му
проникновеност.
Литературен вестник 25-31.01.2017
Филмов фестивал свързва чехи и поляци
Лукаш Гжешичак
Филмовият фестивал „Кино на
границата“ има идеологически произход.
Ние искахме да се борим с границата,
със стереотипите; чувствахме нужда
взаимно да се опознаем – казва Йоланта
Дигош, директор на тази културна
инициатива, провеждаща се на полско-
чешката граница.
Чехкинята Петра Словачек Рипенова
от Чешки Чешин и полякинята Йоланта
Дигош организират заедно филмовия
фестивал „Кино на границата“. Смело
може да се каже, че това е едно от най-
интересните трансгранични културни
събития в тази част на Европа. Всяка
година край река Олза се събират от
всички краища на света почитатели
на средноевропейското кино. През 2016
г. филмовият фестивал е бил посетен
от 1500 киномани, както и от няколко
десетки творци. Деветнадесетото
издание на фестивала ще се състои в края
на април и началото на май 2017 г. По
време на събитието – както обикновено
– ще бъдат излъчени над 100 филма.
Прожекциите ще бъдат съпътствани
от концерти, изложби и спектакли с
участието на знаменити гости.
«Oт 2002 г. насам нашата инициатива
продължава да се развива с финансовата
подкрепа на Международния вишеградски
фонд. Без нея тя не би просъществувала“ –
смята Йоланта Дигош. Международният
вишеградски фонд е един от най-
измеримите аспекти, поддържащи
съществуването на Вишеградската
четворка. Държавите от Групата
ежегодно превеждат на Фонда по 1,5
милиона евро. Получените 6 милиона
се разпределят във вид на грантове
и за неправителствени организации,
извършващи културна, научна и
образователна дейност. Предпочитани
са регионалните и трансграничните
проекти.
Реката разделя семейства и съседи
Мястото на полско-чешкия фестивал
не е избрано случайно. Векове наред
Чешин и Чешки Чешин са били един
град, възникнал през X в. като крепост,
защитаваща южната граница на полската
държава. От 1290 г. Чешин е столица на
самостоятелното Чешинско княжество,
а по-късно – на появилата се върху
основите на регионалното княжество
Чешинска Силезия, която в различни
исторически периоди е била част и от
различни държавни структури. До края
на XIX в. – както установява проф.
Радослав Зендеровски, политолог и
специалист по средноевропейска история
и култура, – Чешин в продължение на
три столетия е бил под полска власт,
два века е бил управляван от чешките
крале и четири века е преживял под
австрийско владичество. От времето
на Реформацията Чешин е удивително
разнолик град както в религиозно,
така и в етническо отношение. Освен
представителите на полската народност
тук са живели немци, чехи, евреи, а в края
на XIX и началото на XX в. и малка, но
забележима унгарска диаспора. Днес край
Чешин се извисява кулата на евангелска
църква, нещо твърде нетипично за
католическа Полша.
През 1920 г. след Полско-чешката война
от 1919 г. (последица от националните
конфликти след Първата световна
война) се стига до споменатото вече
разделение на града и на Чешинска Силезия
на две части, вследствие на което на
Чехословакия се пада западната част на
селището (индустриалните предградия
заедно с централната железопътна гара)
и региона (промишлената част), а на
Полша – източната част (историческият
център) и региона (земеделската част).
Изключвайки епизоди от Втората
световна война (и от около година и
половина преди нея, когато поляците
завладяват Заолже), полската граница
минава по средното течение на р. Олза.
Така границата разделя семейства и
съседи.
По време на военното положение и след
него взаимните контакти са били още
по-затруднени поради затварянето
на границата. „По-голямата част от
детството си прекарах при леля Броня,
която живееше в центъра на Чешки
Чешин. Но когато затвориха границата,
усетих болезнената липса не тези
контакти. Трябваше нещо да се измисли
– например да получиш телеграма с
известие за смъртта на някого, защото
на погребение пускаха“ – споделя Йоланта
Дигош. И допълва: „Майка ми и леля Броня
откриха друг начин. Във вторник в 12.00
ч. се срещаха от двете страни на Олза.
Едната в Чехия, другата в Полша. И така
се провикваха през граничната река. След
години на това място организирахме
първата в света трансгранична филмова
прожекция. Екранът беше на полска
територия, а публиката и проекторът –
на чешка. Мисля, че тази история добре
изобразява промяната, настъпила между
нашите два народа“.
Играта с митничарите
Все пак обаче преди киноманите да могат
да участват във филмовите прожекции на
двата бряга на реката, трябва да изтече
доста време.
„Нашият фестивал се проведе за първи
път през 1999 г. Продължи четири дена
и носеше името „Преглед на чешките
филми“. Едва по-късно решихме да
включим и словашко, полско и унгарско
кино. Тогава и двете членувахме в
Дружеството за полско-чешко-словашка
солидарност, което организираше в Чешин
театралния фестивал „Без граници“
[днес този фестивал вече не съществува
– бел. ред.]. Никога не съм била голяма
любителка на театъра, но затова пък
обожавах киното. Имах усещането, че
нашето дружество може да си позволи
още нещо и тогава се роди идеята за
филмов фестивал. Естествената логика
ни подсказаше, че трябва да си намерим
чешки партньор. Така стигнах до
културния център „Стрелбище“ в Чешки
Чешин, в който тагава работеше Петра»
– разказва Йоланта Дигош.
Петра Словачек Рипенова споделя, че не
е имала никакъв опит в организирането
на културни мероприятия. Днес й се
струва дори нереално, че двете с Йоланта
толкова пламенно са се хвърлили в
неизвестността. По време на първото
си издание „Кино на границата“ в Чешин
и Чешки Чешин се представя с 11 филми,
а гост на фестивала е един от най-
големите чешки режисьори Иржи Менцел.
Първоначално фестивалът се е провеждал
едновременно в двете страни, преди
Полша и Чехия да влязат в Шенгенската
зона, което става повод за множество
необикновени събития.
«От самото начало водехме странна игра
с митническите служители и граничарите.
Без съмнение границата усложняваше
организацията на събитието. Една от
актрисите докарахме в багажника.
Тя мислеше, че като дойде при нас,
концертът ще се състои в Чешки Чешин
и нямаше паспорт, а изпълнението й
беше на полска територия. Преди години
фестивален гост беше македонският
режисьор, тогава студент в Музикалната
академия за филмово и телевизионно
изкуство (FAMU) в Прага, Иво Трайков,
който нямаше виза за Полша. Филмът
му беше показан в Чешки Чешин, но after
party очакваше своите гости в Чешин.
Естествено, че той не би искал да остане
сам в хотела. Измолих митничарите
да го пуснат през границата. Лично им
гарантирах, че ще го върна отново в
Чехия. Така и стана“ – спомня си госпожа
Дигош.
Петра Словачек отбелязва: «Нека не
забравяме, че по-рано от Полша в Чехия
влизахме по един мост, а се връщахме по
друг. Двата моста са доста отдалечени
помежду си. По онова време още нямаше
мобилни телефони. Постоянно тичахме
от Чехия до Полша и обратно. Заедно с
нас по същия маршрут край Олза минаваха
„мравките“, които прекарваха нелегално
цигари и алкохол“.
„Кино на границата“ според двете
организаторки на мероприятието е
било вид борба с общите полско-чешки
стереотипи.
„Днес има предостатъчно подобни
събития, но нашият фестивал може
да бъде признат за родоначалник на
трансграничните културни проекти.
Чешин винаги е бил в течение на чешките
проблеми и близо до тях. Тук през август
1989 г. по случай двадесетгодишния
юбилей от нахлуването на руските войски
в Чехословакия през 1968 г. колегите от
полско-чехословашката „Солидарност“
организираха манифестация под надслов:
„Никога повече братска помощ“. През 1989
г. заедно с чехите протестирахме срещу
планираното строителство на фабрика за
кокс в Стонава.
Никога не съм крила, че «Кино на
границата» има идеологически корени.
Искахме да се борим с границата, със
стереотипите, изпитвахме нужда да
се опознаем взаимно. Така нареченото
разпространяване на филмова култура
беше второстепенна задача» – признава
госпожа Дигош.
Все по-близки сме помежду си
И допълва: «Комунистическата власт
утвърждаваше негативни стереотипи.
Чехите също се страхуваха, че ще им
изкупим всичко от магазините, а пък и
поляците (поне тези на границата) бяха
скептично настроени. В началото, когато
започнах да организирам фестивала,
хората подозрително ме питаха: „Ти
какво с тия чехи?“ От друга страна пък
имаше много здрави полско-чешки семейни
връзки.
Днес е различно. Сега сме все по-близо
едни до други. За мен това е съвсем
естествено. Аз съм чехкиня, но живея
на границата. Част от семейството ми
пък живее в Полша. Типичен пример съм
за смесено семейство, каквито има много
по граничната линия. Обичам това място
и точно такава е и нашата инициатива:
полско-чешка, чешко-полска. Не виждам
в това никакъв проблем. Понякога ни
задават въпроса как работим съвместно.
А ние си работим прекрасно. Досега само
веднъж сме се скарали“ – казва госпожа
Словачек.
«Оттогава много неща са се променили.
Днес вече никой няма да спомене за
това, че в полски или чешки магазин се
обслужват първо своите. В Чешин на
самата граница има строителен маркет
от известна верига, който се слави с
най-голям оборот в Полша. В магазина
надписите са на чешки, на паркинга се
виждат коли с чешка регистрация. В
Полша можеш да платиш с крони, а в
Чехия - със злоти. Но всичко си зависи от
самите хора. Когато леля ми забеляза,
че моето дете говори и чешки, и полски,
с укор ме попита: „Като поляк ли го
възпитаваш?“ Отговорих й, че се надявам
да го възпитам като добър и културен
човек. Мисля, че щом живее на границата,
е напълно естествено да говори и полски, и
чешки“ – обяснява Петра Словачек.
След приемането на Полша и Чехия в
Шенген много инициативи промениха
името си на „без граници“. „Ние не
постъпихме така. Остана си „Кино на
границата“. Според нас границата не само
разделя, тя може и да събира“ – поясняват
организаторките.
Преведе от полски:
ДИМИТРИНА ХАМЗЕ

За удоволствията от античната философия
Проф. Джон Дъдли е преподавател в
Университета в Льовен (Белгия).
Той е автор на пет книги и на
множество статии и студии върху
Аристотел. Работил е основно
върху Аристотеловата логика,
физика и етика. В конференцията
„Предизвикателството Аристотел“
участва с доклад на тема Aristotle on the
Divine.
Кога разбрахте, че философските
въпроси ви вълнуват?
Започнах като класически филолог в
Ирландия. Имах достатъчно късмет да
прекарам пет години, четейки гръцки
и латински текстове от сутрин до
вечер, както и да изучавам гръцко и
римско изкуство, археология, история,
митология и композиция на прозата, но
не и философия. Философията не беше
смятана за част от образованието на
един класик.
По тази причина започнах да чета
история на философията едва когато
бях в последната година на следването.
Тематиката веднага ми се видя
вълнуваща и затова реших да премина от
класическата филология към философията,
макар това да означаваше да взема нова
степен, което направих в Белгия.
Кой беше първият прочетен от вас
философ? Можете ли да опишете
вашите първи впечатления?
Първата философска книга, която
прочетох, беше Държавата на Платон.
Прочетох я с интерес, тъй като тя не
беше част от курса в университета. Но
мислех, че един образован човек трябва да
я е чел. Тъй като не бях чел никакви други
философи, аз попих редица Платонови
идеи, без да ги поставя под въпрос.
Спомням се, че дискутирах с колеги
студенти много важни въпроси и когато
излагах своите идеи, те възразяваха: „Но
това е просто Платон“. Аз отговарях:
„Какво не е наред с Платон?“ и те не
можеха да ми отговорят. Смятам, че
Платон ми позволява да отговоря на
доста въпроси. Диалогичният стил също
бе много лесен за четене.
Можете ли да ни кажете какво мислите
за този автор в момента?
Любимото ми Платоново произведение
днес е Тимей. Харесвам описанието на
това как демиургът е подредил света,
харесвам разбирането за безсмъртието
на душата и идеята, че вечният живот
след смъртта е в зависимост от това
как живеем нашия живот. Не смятам
обаче, че политическите идеи на Платон
за комуналност са били от полза за света.
Не харесвам неговата идея за премахване
на семейството и за това децата да
бъдат възпитавани от държавата. Не
харесвам неговата евгеника. Смятам
обаче, че управлението на света трябва да
се осъществява от един добродетелен и
добре образован елит.
Вие сте човек с опит в преподаването.
Смятате ли, че студентите днес имат
интерес към античността?
Винаги съм установявал, че студентите
изпитват удоволствие от античната
философия, особено от досократиците.
Античните философи са лесни за
разбиране. Досократиците ни дават
възможност да видим смисъла на
философския въпрос. Въпреки че техните
отговори ни изглеждат наивни и даже
примитивни, в същото време ние можем
да разберем колко трудни са били тези
въпроси преди повече от 2000 години и
колко обосновани и дори блестящи са
били отговорите, дадени от нашите
философски предшественици. Вълнуващо е
да видиш как всеки философ се бори с един
въпрос и се опитва да подобри отговора,
даден от неговите предшественици.
Повечето от фундаменталните
въпроси, повдигнати от древните
философи, все още се дискутират в
момента и съвременните философи
приемат, че повдигнатите въпроси и
отговорите, дадени в античността, са от
изключително значение. Моят опит е, че
днешните студенти намират античната
философия дори по-стимулираща от
модерната, при условие че тя се преподава
от въодушевен учител.
Смятате ли, че темите на
античността трябва да бъдат
разглеждани в
тяхната връзка
със съвременните
теми? Ако да,
какъв трябва
да е методът
за тяхното
свързване?
Моят отговор е:
и да, и не. Според
мен е много важно
античните теми
да се разглеждат
сами по себе си,
да се дискутира
какво означават
те за въпросния
автор и как всяка
тема е свързана
с въпросите,
повдигнати от
предишни философи. В същото време
мисля, че е голяма грешка да не се
отбелязва влиянието, което античните
философи и определени теми имат върху
модерните философи. Би било голяма
грешка, ако не се каже нищо за влиянието
на четирите елемента на Емпедокъл и на
атомите на Демокрит, ако не се каже за
влиянието на Хераклит върху Хегел, ако
не се спомене Хайдегер, когато се говори
за Парменид, ако не се спомене Ницше,
когато се говори за Горгий.
Ако се занимавам с автор от древността,
аз излагам неговото влияние в по-късни
времена, след като, първо, изцяло съм
обяснил казаното от него и неговите
следствия. Ако обяснявам модерен автор,
тогава, първо, разглеждам източниците
на въпроса в древността, така че
студентите да знаят откъде идва
проблемът и какво е знаел модерният
автор, преди да започне да разсъждава.
Винаги е интересно да се види началото на
един проблем и как подходът към него се
трансформира от един автор към друг.
Намирате ли в реакцията на
студентите, че семинарите по
античност са „губене на време“?
Наистина съм изненадан да получа такъв
въпрос, защото моите студенти винаги
са имали голям интерес към мисълта и
начина на мислене на античните философи.
Мога да се сетя само за два вида
студенти, които не биха имали интерес.
Първият тип са тези, които биха искали
да учат някаква точна наука, бизнес или
икономика, и предварително са убедени,
че философията е безполезен предмет,
защото не ги води директно ктм тяхната
цел. Тези студенти трябва да бъдат
убедени, на първо място, че висшето
образование съществува, за да ги подготви
за живота, а не само за кариерата.
Те също трябва да бъдат изправени пред
факта, че философските въпроси, особено
етическите въпроси, ще възникнат в
науката, както и в бизнеса, и затова
са релевантни за тях. Вторият вид
студенти, които мога да си представя,
са тези, които страстно вярват в
определена идеология и не са отворени
да чуят други гледни точки. Този вид
студенти не са способни да бъдат
философи изобщо, ако не са любопитни
да узнаят какво са предложили другите
мислители и да премерят аргументите
за и против всяка гледна точка. Не съм
забелязал съществена разлика между
студентите, на които съм преподавал в
Америка и Европа, като изключим това,
че студентите в Америка задават повече
въпроси.
Какво е вашето обяснение за това?
Бих казал, че проблемът е
повърхностността. Затова решението
би трябвало да е опит да се накара
студентът да разбере, че животът не
е толкова прост, че други хора имат
напълно различни мнения от неговите,
за които те вярват, че са също толкова
добри, че в живота има много кризи и че
човек трябва да е подготвен за тях, че
в живота има много големи въпроси, на
които науката не може да отговори.
Смятате ли, че може да се каже нещо
ново за Аристотел?
Има няколко начина, по които можем да
кажем нещо ново за Аристотел. Първият
е да се разбере по-точно какво Аристотел
е имал да каже. Например три етически
работи са достигнали до нас под името
на Аристотел. До 20-и век широко се
е смятало, че само Никомахова етика
е автентична. После се разбира, че и
Евдемова етика също е на Аристотел.
Автентичността на Голямата етика
все още се оспорва. В продължение на
много години имах амбицията да докажа,
че Никомахова етика е най-ранното
Аристотелово етическо произведение
и че то се състои само от седем книги
(I-IV, VIII-X), че Евдемова етика е
неговият втори етически трактат и
че той се състои от осем книги и че
Голямата етика е не само автентична,
но че е последният етически трактат на
Аристотел. Ако успея да убедя научния
свят в това, това не само би било
нещо ново, но и голямо допълнение към
разбирането за Аристотел.
Вторият начин, по който може да се
каже нещо ново за Аристотел, е чрез
показване на следствията от неговото
мислене. Например Аристотел не прави
паралел между своята етика и физиката,
но той ни казва, че изкуството имитира
природата. Когато човешките същества
се стремят към щастие, е правдоподобно
да се приеме, че те се стремят към
своето най-добро състояние, както
прави всяка част от природата. Ето
защо изглежда вероятно, че Аристотел
наистина е вярвал в паралел между
етиката и физика.Третият начин,
по който може да се каже нещо ново
за Аристотел, е като се демонстрира
огромното влияние, което той е имал за
цялата история на философията чак до
настоящия момент, и като се направи
опит да се коригира това, което трябва
да бъде коригирано. Аристотел ни казва,
че една малка грешка в началото на дадено
начинание може да доведе до сериозни
последствия по-късно. Главно поради
влиянието на Аристотел за повече от
2000 години се е смятало, че Земята
е център на Вселената и че всичко на
земята се състои от четири елемента.
Тези теории вече не се приемат, но все
още под влияние на Аристотел широко се
вярва, че науката превъзхожда етиката.
Коя част от учението на Аристотел
намирате за най-трудна?
Може би очаквате от мен да кажа, че
метафизиката на Аристотел е най-
трудната част от неговото учение.
Наистина е вярно, че много повърхностни
изказвания са правени за неговата
метафизика и че много аспекти от
неговата метафизика обикновено не се
разбират. Да дадем само един пример,
всички естествени неща са нетрайни
и имат цел. Но акциденциите са
вечни, защото нямат самостоятелно
съществуване и затова не могат да
загинат. И понеже те нямат собствено
съществуване, те също така не могат да
имат цел. Така Аристотел ни казва, че
цветът на окото не служи на някаква цел.
Акциденциите масово биват погрешно
разбирани.
Мисля обаче, че най-добре мога да
отговоря на въпроса ви, като кажа, че
не намирам някоя определена част от
учението на Аристотел за трудна като
цяло. Намирам отделни термини за
трудни, например праксис и нус, кинесис
и фюсис. Мисля, че едно внимателно
проучване на значението на трудните
термини може да ни даде възможност да
направим голям прогрес в разбирането на
Аристотел.
На коя част смятате, че се обръща
най-малко внимание?
През последните години се обръща
повече внимание на изследването на
биологическите трактати на Аристотел,
но все още остава много да се проучва.
Учените все още се концентрират върху
Никомахова етика и както вече споменах,
са склонни да пренебрегват Евдемова
етика и Голяма етика. Редица книги са
написани относно Аристотеловата
концепция за бог, но действително
хубава книга не е написана, а има поне
една много лоша книга, което е доста
изненадващо. Концепцията за природата
също е пренебрегната. Друга задача,
която предстои да бъде разрешена,
е изследването на развитието на
Аристотеловата концепция за душата.
Въпроси и превод от английски: ЗОЯ
ХРИСТОВА-ДИМИТРОВА
В итрина
Времето на
метамор­
фозата
(Опити върху
Кафка), изд.
„Изток-
Запад“, С.,
2017.
Вече повече
от столетие
историята
на дребния
чиновник
Грегор Замза, който една сутрин се
събужда превърнат в странна твар, е
обект на неизброими интерпретации. Дали
ставането-животно на Грегор е неуспял
опит за бунт срещу смазващите механизми
на обществото? Дали е успял бунт,
доколкото отхвърля програмиращите
ефекти на логоса и се обръща към
музиката? Дали тази метаморфоза е
внезапна, или разтеглена във времето?
Дали въобще има метаморфоза? През
призмата на „Метаморфозата“ на Кафка
статиите, включени в този сборник,
се опитват да предложат собствената
си перспектива към разнородни
тенденции в съвременните философски
и литературоведски дебати. Централно
за подходите на авторите – Радосвет
Коларов, Дарин Тенев, Миглена Николчина,
Камелия Спасова, Мария Калинова, Еньо
Стоянов и Боян Манчев – е понятието
„метаморфоза“ и възможността то да се
мисли като конструктивно за фикцията и
фикционалните светове. По-общият залог
на колективното усилие е въпросът за
статута на литературната теория днес.
Фредрик Бакман,
„Всяка сутрин
пътят към дома
става все по-
дълъг“, превод
от шведски
Любомир Гиздов,
изд. „Сиела“, С.,
2017
Красивата и
емоционална
книга на Фредрик
Бакман „Всяка
сутрин пътят към дома свата все
по-дълъг“ е история за отиващите си
спомени, за липсата и обяснението й,
преплетени в мрежата на страх и любов.
Централноположеният възрастен герой и
емпатията са темите, които свързват
нашумелите му романи „Човек на име
Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“
и новата му книга. Писателят отделя
и специално внимание за писмо до своя
читател, което разтърсва и подготвя
дори незапознатия с творческия му
маниер.
Малкълм Гладуел,
„Проблясък“,
превод от
английски Елка
Виденова, ИК
„Жанет 45“, Пл.,
2016
След големия успех
на „Повратната
точка“ Малъклм Гладуел съумява да
запази инерцията на качественото си
писане. Книгата „Проблясък“ продължава
характерния разтърсващ дискурс от
„Повратната точка“, но този път обект
на прекрояване е не възприятието за
5
света около нас, а този вътре
в нас. Или иначе казано, какво
представлява явлението
„проблясък“ и по-ефективно ли
е добре обмисленото решение
пред мигновената преценка.
Литературен вестник 25-31.01.2017

Поезия Любов
Неведнъж съм установявал: в поезията
на всеки поет, в стихосбирката му
винаги се среща една ключова дума, през
която може да се чете, трябва даже да
се чете тя. Понякога дори това важи
за цялото му поетическо творчество:
колко много е важна например градината
за Рутхер Копланд, домът за Екатерина
Йосифова или пък крепостта за Збигнев
Херберт. Затова е направо странно, че
досега поезията на Божана Апостолова
не е видяна през една ключова за нея
дума, ключова за цялото й творчество –
ЛЮБОВТА.
Tя е толкова ключова, че се среща
в заглавията на почти всички нейни
стихосбирки (особено след 1996 г.), или
пък – ако не се среща, загатва за нея.
„Вселюбов“ (2005), „Едва я задържам“
(2008), „Беше ли любов“ (2010) и сега „За
теб“ (2016) – все обозначавания на любовни
редополагания, на любовни изригвания,
на любовни запитвания… Сякаш само
„Състояние трето“ (2002) и „Възел“
(2005) напускат територията на това
наблюдение, макар че едва ли: третото
състояние безспорно е любовно състояние,
а възелът може да се чете и като любовен
възел. Така че без безпокойство можем да
посочим: при Божана Апостолова поезията
и любовта вървят ръка за ръка, това са
не различни нейни проявления, не са инакви
си феномени, а единосъщни, омоусиансни –
Поезия Любов. Това е поетическо писане на
любовта, за любовта, писане с любов и без
любов(та) то не може да бъде разбрано.
Хеле пък последната й стихосбирка, която
е цялата любов, една (не)умираща любов…
Щом любов нямам, нищо не съм. Така пише
светият апостол Павел до Коринтяни,
за да укаже, че нищо на този свят няма
стойност и значение без любовта.
Любовта обаче, за която говори апостол
Павел, е особена любов – онази, която
древните гърци са наричали агапе (αγάπη,
agápē), и която християнството е
превърнало в своя най-съкровена същност.
В Новия завет – заветът, който Иисус
Христос идва да прогласи, думата „агапе“
се среща като съществително 120 пъти,
а във формата на глагол още повече –
130. Теолозите я тълкуват единствено
като любов към Бога, божествена любов,
категорично разграничавайки я от
другите видове – ерос (ερως, érōs), тоест
чувствената, физическата любов; сторге
(στοργή, storgē), тоест семейната любов,
най-вече между родители и деца; и филия
(φιλία, philía), любовта между приятели.
По смисъла на последната философът
например обича мъдростта, но като
приятел; той се провъзгласява сиреч за
приятел на мъдростта. Мишел Фуко дори
извежда в лекциите си за управляването
на себе си и другите, че наличието на
фИлия е от същностно значение, за да
може логосът на философа да се превърне в
ергон и прагмата, сиреч в деятелни думи,
реализиращи неща.
Подобни теологически и психологически
нюанси в поезията на Божана Апостолова
няма, там любовта е любов и толкова.
Въпреки че в „За теб“, ако четем без
вникване, ще заключим (прибързано),
че иде реч само за сторге, семейната
любов, любовта между съпруг и съпруга.
Възможността за такова препъване
идва още в началото, с посвещението:
„Посвещавам на съпруга ми Костадин
Чонов, човекът, който ме научи свободно
да дишам, да пиша и обичам“. И оттук
извеждаме: това е стихосбирка на човек за
човек, с когото е делил радости и скърби,
полети и падания, възторзи и покруси през
годините на съвместното живеене. И
сега, след кончината на единия, другият се
захваща да опише, изпише, запише своята
любов към него, любовта-сторге, която не
спира с неговото изчезване, а продължава
да е все така силна и неудържима. Дори
когато от другия е останала само
„купчинка боклук / земята милостиво
Проектът е
съфинансиран
6
от Столична
програма
„Култура“ на
Столична община
за 2017 г.
Литературен вестник 25-31.01.2017
Н а
да прегърне“. Но това е не само любов
семейна, тя е и приятелство, и любовна, и
божествена. И няма край тази любов, две
странички по-нататък в „Разпознаване“
разпознаваме безкрая, простира се пред
очите ни и виделината му никъдене
свършва:
Ще стоя на ръба на душата ти,
За да съм с тебе.
Не е важно за мен
Колко те има и колко те няма
В бита ни за двама.
Не е важно за мен
Дали ти си човекът
В отсъствие на съвършенството.
Любовта ми е дошла за теб.
И толкоз.
Краят идва внезапно, идва категорично,
краят не търпи възражения: „И толкоз“.
Любопитното обаче тук е, че този край
не завършва с удивителен знак, а с точка; емоционално баналната, разхвърляната“
сякаш е всекидневна констатация, не
изрично заявление. Но ако се обърнем
към идиома за точката над i-то, който
утвърждава тъкмо крайността на
мнението, действието, свършека на
извършеното, ще попаднем наистина
точно в центъра, точно в точката на
преплитане и пресичане на различните
любови в стихосбирката и изобщо в
творчеството на Божана Апостолова;
точка на пресичане на всичките видове
любов, на любовта във всичките й форми
– и на ерос, и на сторге, и на фИлия, и
на агапе. Ето ги всъщност: ерос – „То
беше любов, / то беше разсъмване. /
Безкрайно докосване / до ръбчето на
проникновението, / до взаимността,
/ до несвършващото“ („И след нас“);
сторге – „Тогава дойде т о й – моят
дар от Бога - / мъжът, подкрепата, /
защитата ми / и от самата мене“ („Беше
всичко“); фИлия – „Оставям вечността
за вас, приятели…“ („Въпреки“); агапе
– „А душата ми, Господи, като бучица
лед / в питието на мрака се топи… И
изчезва“ (без заглавие). Тази точка на
пресичане, където преминават, за да се
разпръснат из Вселената всичките видове зелено“ (без заглавие), „И ето днес ме
любов, тази точка на пресичане не е
някаква обикновена точка – физическа,
математическа или геометрическа, това е се ни запрати в сипея“ („Свършек“), „[…]
точката на сингуларността, на хоризонта едва покълнала“, „[…] от тебе лумна
на събитията, отвъд който нито можем в светлина внезапна“ („Светлосенки“),
нещо да бъдем уверени, нито можем нещо
да знаем. Но пък можем да предполагаме
и предположението, което правим, е
следното: там, оттатък хоризонта
на събитията, оттатък точката на
сингуларността единственото, което
вероятно се случва и е възможно да се
случва, е спонтанността на случването,
Големият взрив на случването, след
който цялата материя на любовта се
разпръсква из копнеещата за взаимност,
за съвместност и общуване, за привличане на Кристо“), „[…] мимолетен стрък
и гравитация, ако щете, вселена. В
този смисъл онова, за което ни говори
поезията на Божана Апостолова, е,
че ако има спояваща космическа сила,
ако има вселенско градиво, ако има
тухлички, от които е издигнато и бива
въздигнато в смисъл битието, тя се
нарича любов и няма друго име освен
любов. Бихме могли да кажем от тази
позиция, че в „За теб“ се изправяме
пред една „теория“ полу-Емпедоклова:
Емпедокъл твърди, че в началото на
света стоят четири елемента – водата,
въздухът, огънят и земята, задвижвани
от две противоположни сили, любовта
и омразата; е, в поезията на Божана
омразата не присъства, тя е сила,
която не съществува, която е изличена.
Слаба сила, никаква сила, нищо сила.
Единствената сила, силната сила, многото
сила, всичкото сила, това е силата на
любовта. Или - да повторим: Щом любов
нямам, нищо не съм…
Големият взрив, Big Bang. Божана
Апостолова неведнъж е казвала, че
точно по този начин пише – спонтанно,
изригващо, избликващо. Тя вярва във
вдъхновението, убедена е, че без него
стихотворение няма как да се получи.
Парадигма на писането, тръгваща
от най-древния автор или поне един
от най-древните, Омир: „О, Музо,
възпей…“ С която между другото се
подиграва Владимир Висоцки: „Меня
сегодня муза посетила, немного
посидела и ушла“. Висоцки вероятно
си прави гаргара, защото в руската
литература вдъхновението, осенението,
ф о кус
проникновението имат най-висок статус,
гарантиран им още от Пушкин: „Я помню
чудное мгновенье: / передо мной явилась
ты, / как мимолетное виденье, / как гений
чистой красоты“. Да, поезията е един вид
проблясване, светкавичен изблик, който
ако не хванеш навреме, губиш го:
В мига, когато
Стихотворението
идва.
Вдишваш, издишваш,
то идва.
Записваш го.
ако не го направиш,
си отива.
Тази взривна емоционалност, това
вдъхновено „мгновенье“ преминава
като кристална нишка през цялата
стихосбирка „За теб“: „Неопитомената
ми младост“ и „Аз, неуравновесената,
(„Беше всичко“), „И се хвърляш в
обятията й. Без да мислиш“ („Любов“),
„[…] тъгата залива мислите ми като
океан, прииждащ от дъното на света“
(„Състояние“), „И идва стихотворението,
параклис на възкръсналото спасение“
(„Идва“), „Музиката го повежда и го
скрива от очите ми“ („Смъртта“),
„Бляскави парчета светлина почти
като в живота ту се показваха, ту се
скриваха“ (без заглавие), „[…] смисълът
изтръпва, гъне се, потъва нейде“ („Когато
дойде…“), „Приплъзна се денят между
мене и сянката ми. И дойде тъмнина,
необезпокоявана от никого“ („Навътре“),
„Рожденият ти ден ще съмне утре“
(„Участ“), „Кой ме превръща в тъмнина?“
(„Загадката на Бог“), „Ще се пръсне
сърцето“ („Полет“), „[…] с дързък тласък
себе си постига“ („Отплата“), „От хаоса
изплуваше нищото и се връщаше в хаоса“
(„Хиподрум“), „Такова време – студ
душата пука“ (без заглавие), „Дълго ли
живях, или дълго умирам“ („Присмехулна
душа“), „Думите се загубиха и се спуснаха
по нанадолнището“ („Случва се“), „[…]
под тях безсмъртно дебне новото
затрупва отсъствието ти“ („И след
нас“), „[…] внезапността на случващото
„Венчелистчетата на утрото са се
разтворили“ („Предизвикателство“),
„Помня как мълния край гърлото ми
мина“ („Сълза назаем“), „Мракът вече
захлупваше сърцето му“ („Опашката
на светлината“), „[…] когато краят
ми недвусмислено се спуска, прехвърлям
изхвърленото“ („Към приятелите“),
„Когато дойде времето […]“ („Така е“),
„[…] в очите им се наслагваше желанието
на сбъдването“ („Опакованите кейове
трева в утайката на утрото осъмнал“
(„Въпреки“), „Озовах се в задънена уличка.
Изходът е един. Нагоре“, „Въздухът ми
тежи повече от самотата. Тръгвам“ (без
заглавие). Всички тези глаголи (а аз, държа
да кажа, спестих при изброяването поне
още толкова) са все глаголи от субекта
непредизвикани, спонтанни, избликващи;
не той управлява тях, те управляват
него. Те го връхлетяват – кога с внезапна
сила, кога с постоянството на водата, за
да подчинят душата (душа – също много
често използвана от Божана Апостолова
дума) изцяло на себе си, да я обземат,
обхванат, присвоят. Връхлитат я, да,
важна е тази жива картина. Жак Дерида
говори за събитието, че то също ни
връхлита, че ако не ни връхлита, не би
било събитие. В този смисъл поезията на
Божана Апостолова цялата е изтъкана от
събития, защото ако в нея има постоянно
и константно действие, това е тъкмо
връхлетяването. Знам, знам, абсурдно и
парадоксално е това, което казах току-що
– „константност на връхлитането“ – как
може връхлитането да е константа?!
Ами може, ако идва то от точката на
любовта, ако е направлявано, насочвано
и изпратено от любовта. Тогава то е
такова връхлитане, което помита всичко,
а най-вече помита смъртта. Та дори и да
прозвучават песимистични нотки („Това
ли е успехът?“), накрая любовта побеждава
всичко, надмогва всяка печал, всяка не-
вяра. Нещо повече, дори самата смърт е
движена от любов, плод е на любов:
Отплата
Накъдето се обърнеш – болка…
Зъби се, оголва тишината,
тихо стъпва, после с дързък тласък
себе си постига.
Трижди свята
е смъртта, която ни наказва
с любовта си – може би отплата,
пратена отгоре, от небето,
с аромат на вкаменено цвете.
Смъртта е любов, следователно е не-
смърт, „Завинаги“ не оставя място за
съмнение: „Влюбена съм в ръцете ти,
които отсъстват“. Изключителна е,
непобедима е тази поетическа стратегия
– дори и в най-страшните си дни, дори
и в най-отчаяните си дни да пишеш за
любовта, която бди над смъртта, за да я
прекрои в не-смърт, в живот. Едно писане
на ръба, което обаче винаги остава от
страната на надеждата, не на унинието.
Нагоре. Тръгвам. Но не напосоки, не
където ми видят очите, а там, където
е хоризонтът на събитията, точката
на сингулaрността, от която спонтанно
избликва любовта, която е поезия, и от
която като стихия ме връхлита поезията,
която е любов. Поезия Любов…
МИТКО НОВКОВ
Божана Апостолова „За теб“, изд. „ДА“,
София, 2016
Сн. Радослав Чичев
 1 3 в е ка Б ъ лгария

Критически прочити на Национален дарителски

фонд „13 века България“

Станиславовия чети-миней няколко иначе трудноразбираеми случаи на

„Агиославика: проблеми и подходи в миней, смятан като примерен за този ръкописи с донякъде отклоняващ се състав
изследването на Станиславовия чети- тип състави. В този сборник обаче, (което довежда и до трудности при
миней“ е сборник, поместващ докладите както става ясно от изследването, са определянето на типа сборник).
от международната научна конференция, включени само три текста, свързвани с Последните две статии са посветени
състояла се в София през май 2013 г. името на Златоуст, които при това не на електронното издаване на паметници
Както конференцията, така и изданието са най-популярните. С няколко аргумента от славянската средновековна книжнина
са осъществени с финансовата подкрепа на авторката ни обяснява кои са причините за и проблемите, които възникват при
Фонд „Научни изследвания“ към Софийския този избор от текстове и историята им. това. Лара Селс и Дейвид Бирнбаум
университет и със съдействието на Мая Петрова-Танева в статията представят работата си върху ръкопис
Факултета по славянски филологии. „Житието на Св. Ефросина GUL408, известен и като Бдински сборник
Станиславовият чети-миней, известен и Александрийска в староизводния (съхраняван в Гентския университет),
под каталожния си номер 1039, се пази в чети-миней НБКМ 1039 от XIV в.“ който се издава дигитално. В статията
Националната библиотека „Св. св. Кирил и представя част от проучването си върху им „Еditing the Bdinski sbornik as a
Методий“ в София (НБКМ 1039). Наречен е пространната версия на житието на Multilayered Reality“ („Изданието на
Станиславов чети-миней поради връзката светицата, запазена в южнославянските Бдински сборник като многопластова
си с известния книжовник Станислав преписи от ръкописи с календарен състав. реалност“) се констатира как всяко
Лесновски от XIV в. Неговото име се явява Авторката ги разделя в две редакции, издание е интерпретация на текст.
в приписка на л. 207а, от която става за което дава основание разнообразният Затова авторите предлагат създаване
ясно, че Станислав, идентифициран от лексикален материал. Заключението й на тип издание, в което са представени
изследователите с известния книжовник е, че текстът за св. Ефросина, запазен в разнообразните пластове на текста,
със същото име, е един от двамата НБКМ 1039, е най-вероятно преславски по които дават различни интерпретации
преписвачи на сборника. Ръкописът е препис произход, като прави уговорката, че по- към него. Те разказват за електронното
от XIV в., но в него се съхранява старинен подробна история на текста може да се издание на Бдинския сборник, което е
пласт от текстове, които отразяват реконструира след критическо издаване на разделено в три комплементарни части:
старобългарски преводи. Календарният гръцкия текст и след съпоставка с текста 1) фототипно издание, 2) дипломатическо
сборник съдържа (предимно наративни в друг тип сборник, а именно – в т.нар. издание с лингвистични бележки към
агиографски) текстове за празничните дни патерици. текста и 3) критическо издание с
от първите три месеца на църковната Цветомира Данова в статията „Слово вътрередова колация на всичките
година, от септември до ноември. за Въздвижението на кръста от Андрей достъпни славянски ръкописи, съдържащи
валидността на термина по отношение Критски по ръкопис НБКМ 1039“ прави
„Агиославика“ събира статии, чийто на този сборник. По отношение на същите текстове. Благодарение на
предмет на изследване е Станиславовият преглед на първоначалните резултати тези допълващи се три части на
правописа ученият говори за това как от анализа си на т.нар. „три славянски
чети-миней. Всяка от тях обаче всичките петима преписвачи на сборника изданието различни типове изследвания
разглежда агиографския материал от версии“ на този текст. Авторката могат да бъдат приложени върху този
дават някакви индиректни сведения за взима под внимание гръцкия оригинал и
ръкописа от различна гледна точка. историята му. И последно, И. Добрев ръкопис от XIV в. Това издание още
Три статии анализират критически техниките на превода. Заключението й е, е в процес на реализация, но се оказва
излага подробно съдържанието на ръкописа, че първата версия, на която и текстът в
спецификите на състава („Кодекс № съпоставяйки го с това на други подобни изключително полезно и плодотворно не
1039 от Националната библиотека „Св. Станиславовия чети-миней принадлежи, само за изследването на този ръкопис
сборници на старобългарски и византийски. по лексикално, морфосинтактично и
св. Кирил и Методий“ от Иван Добрев, Изключително интересни изводи е и включените в него статии, но и
„Бележки върху историята и състава словообразувателно равнище подсказва да като теория за електронно издаване в
направил, които до известна степен е направена според нормите на Кирило-
на ръкопис № 1039 от Националната променят някои от досегашните възгледи старобългаристиката като цяло.
библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ Методиевата преводаческа дейност, преди В статията на Анна-Мария Тотоманова
върху ръкописа. да е редактирана по-нататък.
от Явор Милтенов и „Станиславовият В статията си „Бележки върху езика „Електронни инструменти за
чети-миней и институционализираното В статията на Дитер Щерн „Deviations обработката на средновековни славянски
на Станиславовия чети-миней“ Боряна from Literalism: Remarks on the Slavic
четене (Особености на състава и ролята Велчева показва североизточните текстове“ са описани инструменти за
на устава)“ от Диана Атанасова. Част Translation of the Greek Life of Abraham дигитализирането на средновековната
черти от XIII и XIV в. на статиите в of Qidun“ („Отклонения от буквализма:
от изследванията разширяват фокуса този сборник въз основа на определено славянска книжнина. Авторката
към този ръкопис чрез съпоставянето на коментар върху славянския превод на говори за подходите и проблемите на
предпочитание на морфеми за гръцкото житие на Аврамий Кидунски“)
този сборник с други подобни сборници показателните местоимения. Авторката цифровизацията на славянски сбирки,
(„Староизводните календарни сборници в се разглеждат специфичните черти за неяснотата на правилата около
доказва тези черти с помощта на на славянската техника и стил на
Bibliotheca Hagiographica Balcano-Slavicaразнообразни примери, взети от текстове, цифровизацията на сбирки в различни
(BHBS) – Допълнения и корекции“ от превеждане. Авторът обяснява хранилища, за корпусите и шрифтовете
на които са присъщи мизийски диалекти. употребата на изрази или думи, които са
Климентина Иванова) или разсъждават Явор Милтенов преглежда (и конвертори) за старобългарския език.
за историята и функцията на такъв тип типично славянски (и запазени в почти А. Тотоманова по-подробно разказва за
кодикологическите и текстологическите всичките преписи) и затова не могат
състави („Съставът на ранните славянски характеристики на сборника в статията електронни инструменти в проекта
празнични минеи и чети-сборници“ от да бъдат разглеждани като елементи histdict.uni-sofia.bg и за самия проект и
си „Бележки върху историята и състава от друг незапазен гръцки оригинал. От
Искра Христова-Шомова). на ръкопис № 1039 от Националната корпуса му. Всичко това ще позволи по-
Четири от статиите се съсредоточават тези сведения Д. Щерн заключава, че широк кръг от хора да работи в различни
библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. прагматичната преексплицитност
върху текстологически, лингвистични и/ Както самият автор съобщава, в насоки с този доста голям корпус
или литературноисторически въпроси на и асоциативните клишета са ключ в средновековни текстове, придружени
статията си той само излага „една техниката на превода от гръцки на
отделни текстове от Станиславовия чети- несистемна ексцерпция, концентрирана с разнообразни, улесняващи работата
миней („Слово за Въздвижението на кръста старобългарски от самото начало. на изследователя инструменти като
върху определени синонимни редове Климентина Иванова тук продължава
от Андрей Критски по ръкопис НБКМ 1039“ и лексикални маркери“ и настоява за старобългарски речник, търсеща машина и
от Цветомира Данова, „Йоан Златоуст изследването си върху староизводните морфологичен анотатор.
по-подробен лексикален анализ с цел календарни сборници в статията
в ръкопис № 1039 от НБКМ“ от Анета уточняването на историята на този Сборникът „Агиославика: проблеми и
Димитрова, „Deviations from Literalism: „Староизводните календарни сборници подходи в изследването на Станиславовия
сборник. Я. Милтенов дава общ анализ на в Bibliotheca Hagiographica Balcano-
Remarks on the Slavic Translation of the Greek
лексиката в ръкописа, с който показва, чети-миней“ е важен принос към
Life of Abraham of Qidun“ от Дитер Щерн и Slavica (BHBS) – Допълнения и корекции“. изследването на агиографията - една
че НБКМ 1039 не следва един преславски Чрез тази статия изследователката
„Житието на Св. Ефросина Александрийска архетипен ръкопис от един оригинален област, която, макар и добре разработена
в староизводния чети-миней НБКМ 1039 иска да насочи вниманието ни към в палеославистиката, както свидетелства
византийски модел, а отбелязва, че в проблематичните моменти в труда си,
от XIV в.“ от Мая Петрова-Танева) или отделните си статии ръкописът се и сборникът, все още чака разрешаването
върху езиковите характеристики въз основа познат като Bibliotheca Hagiographica на редица въпроси. Не само публикуването
свързва с разнообразие от повече корпуси, Balcano-Slavica. Така например Кл. Иванова
на данни от целия ръкопис („Бележки върхупоказващи различни преводачески решения. на изследванията, но и проектът за
езика на Станиславовия чети-миней“ от отбелязва необходимостта в BHBS да издаването на все още непубликувания
От тази статия се вижда важността на се включват указания за паметта на
Боряна Велчева). Последните две статии лексикалния анализ за уточняването на ръкопис, представляват ценен принос
в сборника обсъждат проблематиката светците от типиците, да се добави в изследването на агиографията. Освен
историята на определен текст. информация и за проложните текстове
на електронното издаване на славянски В статията на Диана Атанасова това трябва да се отбележи и безценно
ръкописи („Електронни инструменти за и да се уеднакви терминологията полезното описание на самия ръкопис
„Станиславовият чети-миней и при назоваването на паметниците. В
обработката на средновековни славянски институционализи-раното четене в края. То е направено специално за
текстове“ от Анна-Мария Тотоманова и статията си тя описва един ръкопис, изданието, като включва начало и
(Особености на състава и ролята на дълго време смятан за руски, но всъщност
„Еditing the Bdinski sbornik as a Multilayered
устава)“ се разглежда съставът на край на всеки един текст, към който
Reality“ от Лара Селс и Дейвид Бирнбаум). молдовски, чрез който установява, че и се прибавени подробни библиографски
сборника. Авторката установява, че в молдовската книжнина от втората
Ясно е, че авторите на статиите в съставът (като порядък от текстове) сведения. Така систематизирани, тези
този сборник са успели да обединят половина на XVI в. разделението между данни са чудесен помощен инструмент
е бил популярен и широко разпространен, староизводните и новоизводните
разнообразни проблеми и подходи върху този
поради което може да се говори за за по-нататъшни изследвания върху
изключително интересен за науката ръкопис. текстове е видимо. агиографските текстове от ръкописа.
агиографски канон, който се запазва В статията на Искра Христова-Шомова
чрез институционализираното четене. Като цяло статиите предлагат
Статиите в сборника, които доразвиват „Съставът на ранните славянски различни подстъпи към изследването
Така изследователката обяснява празнични минеи и чети-сборници“ се
тезите от докладите в разгърнати предпочитанието на староизводни жития в на староизводния календарен ръкопис и
изложения, се обособяват в няколко разглеждат химнографските състави, разширяват посоките на проучването му,
сборниците, независимо кога са възникнали. които съответстват на т.нар. от
тематични ядра. Във втората част на статията си Д. като привличат и други (включително
Първите четири статии разглеждат изследователката „чети-сборници“ и по тип) сборници, като по този начин
Атанасова показва регламентиращата (които се различават от чети-минеите).
ръкописа като цяло, но от различна сила на типика върху този тип сборници и осветляват в по-добра степен историята
гледна точка. В статията на Иван Тези химнографски сборници събират на агиографската книжнина.
връзката на четивата с текстовете от минейните (за неподвижните празници)
Добрев „Кодекс № 1039 от Националната най-ранните служебни минеи. и триодните (за подвижните празници)

7
библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ е Следващите четири статии имат като АМБEР ИВАНОВА
представен задълбочен анализ на ръкописа служби. В изложението си И. Христова-
предмет определена статия (текст) от Шомова доказва чрез анализ на съставите,
НБКМ 1039 въз основа на вече направеното ръкописа, която се анализира по-детайлно. „Агиославика: проблеми и подходи
изследване върху него. Авторът се опитва В статията на Анета Димитрова „Йоан че от най-ранния период е трябвало да в изследването на Станиславовия
да уточни датирането на възникването на Златоуст в ръкопис № 1039 от НБКМ“ съществува такава минейно-триодна чети-миней“. Доклади от
ръкописа чрез приписките, като привлича книга в България, както и във Византия, а международната едноименна
се разглежда мястото на Йоан Златоуст именно сборник от смесен тип, аналогичен
допълнителни исторически данни. Той в староизводните чети-минейни състави конференция, ред. Д. Атанасова.
дискутира термина „чети-миней“ и на Тържествениците (или т.нар. чети- София, 2016
чрез материала от Станиславовия чети- сборници). Така авторката обяснява Литературен вестник 25-31.01.2017
 От двете страни на обектива:
Редактор на страницата
Камелия Николова
н а Исторически сведения за фотографската
ц е фамилия Карастоянови*
С През 1862 г. Анастас Карастоянов заминава за Белград
Погледът зад обектива преплита съдбата на фотографската
фамилия Карастоянови – бащата Анастас (1822-1880)
и синовете му Иван (1853-1922) и Димитър (1856-1919) с
много значителни епизоди в нашата история в продължение
на дълъг период от време. Христоматийно познати
портрети на емблематични личности са останали до днес
благодарение на Анастас Карастоянов – на Раковски,
Левски, Любен Каравелов, Ангел Кънчев, Стефан Караджа…
и на синовете му Иван и Димитър Карастоянови, които
фотографират Алеко Константинов, Иван Вазов, Петко
и Пенчо Славейкови, Мара Белчева, Яворов, Мина Тодорова,
Лора Каравелова, Петко Каравелов, Стефан Стамболов, княз
Александър Батенберг, Иван Шишманов, Адриана Будевска
и още много държавници, бунтовници, революционери,
интелектуалци, художници, поети, артисти...
Парадоксът на отминаването и завръщането е запечатан
във фотографията, която съхранява момента като
неизменен. Всеки миг е безвъзвратно загубен и всеки
спомен е новороден.
Началото. Карастоян
Името на фамилия Карастоянови идва от предшественика
Карастоян, роден около 1750 г. в Самоков, когато този
планински район на югозападна България бил непрестанно
нападан и плячкосван от кърджалийски орди, еничари
и черкези. Мъжете от града - българи и турци, се
обединили в опълченска дружина, за да отбраняват града
и семействата си. „В тези сражения изпъкват неколцина
храбреци, като „капитан“ Ангел, Лало Бюлкюбаша и Кара
Стоян, баща на първия български печатар Карастоянов,
загинал в боя. Народът не закъснява да съчини и песни за
тези юнаци“1. По това време синът на Карастоян Никола
бил на шестнадесет години.
Никола
Още като малък баща му го завел да учи в Рилския
манастир. „Колко време е прекарал Никола Карастоянов
в Рилския манастир не се знае. След убийството на баща
му при разпра с нападналите Самоков кърджалии той
останал без издръжка. Тогава бил принуден да работи в
манастирската книговезница, за да може да продължи
учението си. Има основание да се допуска, че е бил
един измежду първите ученици. Малкото запазени от
него писма са писани с прекрасен полуустав, минаващ
в бързопис. С такова писмо са писани и рилските
ръкописни книги от края на XVIII в. Изглежда, че тъкмо
това умение на младия Карастоянов да чертае ясно,
четливо и стройно буквите на кирилицата е използвано в
манастирската книговезнца.“2
Никола Карастоянов става даскал, за да издържа
семейството си. При едно пътуване до Белград купува
типографска печатарската преса. Разглобява я и я
пренася през границата в каруца, покрита с чаркове за
тъкачни станове, тъй като по това време не е разрешено
в България да се печатат и издават книги. Инсталира
я в мазето на къщата си и започва да печата тайно и
сам да разпространява книгите си, обикаляйки села и
градове, панаири и манастири. „При отпечатването и при
пренасянето на книгите той е срещал редица трудности.
/.../ Прави постъпки пред турските власти да получи
разрешение за печатане на книги, ангажирва и ходатаи,
но разрешение не получава. Едва през 1846 г. успява да
издействува от самоковския митрополит разрешение за
отпечатване на религиозни книги.“3
Анастас
Никола взел на работа при себе си сина си Анастас.
„Изданията на Самоковската печатница далеч
превъзхождат изданията на Солунската печатница. /.../
Печатницта на Карастоянов е разполагала с шрифт,
изработен със завидна за времето си букволеярска
технка и с големи графични предимства. Безупречни
са словослагателската и печатарската техника на
Карастоянов. /.../ Към всичко това ще трябва да се
прибавят и големите дарби на Анастас като гравьор,
илюстратор и художествен оформител, ненадминат
майстор на българската книга преди Освобождението.
Тия негови качества принудили баща му да го обяви
официално за съдружник. В печатаното през 1856
г. „Началное учение“ е отбелязана фирмата на
печатницата: „Типографiа Н. Карастояновича и сына его
Анастасiа в Самоков“.4
* Текстът е част от изследване, документална основа за книга,
в която историческият разказ се движи едновременно в две
полета – на фактологията и на фикцията.
1
Христофоров, Асен. Самоков. Исторически очерк. София:
Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт,
1962, с. 30.
2
Атанасов, Петър. Начало на българското книгопечатане,
Наука и изкуство, С., 1959, с. 157.
3
Василев, Марин. „Поява и развитие на книгопечатането
8
в България“. - сп. „Полиграфия“, 2011.
4
Атанасов, П. Начало на българското книгопечатане, с. 210.
Литературен вестник 25-31.01.2017
и купува за печатницата на баща си граждански
шрифтове, необходими за отпечатване на книги
със светско съдържание. По същото време избухва
бунт срещу турския гарнизон в крепостта. Турците
бомбардират града, а сърбите щурмуват крепостта. В
тези сражения участва и българската легия на Раковски,
Левски и Стефан Караджа проявяват забележителна
смелост. В хаоса на събитията са разпилени и разграбени
материалите, които Анастас е купил за печатницата.
Останал без средства в чуждата столица, той се хваща
на работа в една работилница, където реже печати от
пиринч, за да възстанови загубата и да спечли пари за
обратния път. Така случайно се запознава с българина
Анастас Йованович от Враца, тогава управител на
двореца на княз Михайло Обренович. Макар и официално
известен като сръбски фотограф, Анастас Йованович
(1877-1899) е българин по произход и в началото на
творческия си път се подписва като български фотограф.
Роден в семейство на преселници, още като малък
Анастас попаднал в откритата през 1832 г. в Белград
печатница с букволеярна. Изобретил метални букви на
кирилица, с които печатницата не разполагала, това
спомогнало за издаването на първия сръбски буквар.
Княз Милош Обренович го изпратил на обучение във
Виена. През същата 1839 г. Дагер направил голямото
си откритие. Йованович видял фотографиите му във
Виена и се вдъхновил от това ново изкуство. Снабдил
се със собствена Дагерова камера и направил своите
първи снимки. Оптикът Прокеш организирал негова
фотоизложба във Виена. През 1858 г. княз Михайло
поканил Анастас Йованович да се върне в Белград и го
назначил на високия пост хофмайстер - „управител на
двора княжеского“.
В този период той се среща с българския си съименник
Анастас Карастоянов. Йованович запознава Анастас с
усторойството на фотокамерата си модел Voigtländer,
която купил във Виена през 1841 г., научава го как се
работи с нея. Самият процес на снимане „дагеротипия“
изисква експозиция от 10 до 30 минути. Това
продължително време за заснемане се дължало на ниската
светлосила на обектива с бленда 1:14. Първоначално
Йованович работел с камера Voigtländer, но с обектив
Petzval. Изображението се получавало върху метална
пластина, но от нея не било възможно да се извади
позитивно копие. По-късно той си набавил за камерата
Voigtländer обектив на Voigtländer, който се монтирал в
камера с мях. Изображението се запечатвало върху плака,
покрита с фоточувствителен колоиден разтвор. Така след
обработка на плаката той започва да копира многобройни
позитивни изображения. „А. Йованович урежда в една от
стаите на двореца фотоателие, където Карастоянов
започва опитите си. Благодарение на голямата си
изобразителна култура и на художническите си дарби
скоро постига успехи и става придворен фотограф.
В ателието. 1863 г. Автопортрет на Анастас Карастоянов.
Архив Национална библиотека, C 750
След като се установява в Белград Анастас взима
при себе си съпругата си Виктория и децата си
Мариола, Иван, Димитър и Анка. По това време
той посещава редовно кръчмата „Код српске круне“,
където се събира българската емиграция. Сближава
се с момчетата от Втората легия, съчувства им,
когато политическата ситуация в страната се
преобръща и отритнати, изгубили надежда, те скитат
бездомни и гладни в чуждия град. Дава им подслон и
прехрана в своя дом. „В началото на 1867 г. в хотел
„Српска круна“ - център на революционната емиграция
в Белград, се възобновява българкият комитет под
председателството на Каравелов. Веднага след това
с оглед на по-голяма конспиративност седалището
на комитета се премества в къщата на фотографа-
революционер Анастас Карастоянов (пристройки
от нея съществуват и досега до Съборната църква
в Белград). /.../ В гостоприемния дом на Карастоянов
живее и един странен монах (известен като Мертирие),
който по поръка на комитета кръстосва България с
агитаторска и разузнавателна цел. Пак тук пристигат
и се срещат пратеници на чети от различни краища на
България. Живеят на квартира Левски, Ангел Кънчев,
Панайот Хитов и дядо Илю /.../ През 1867 г. в Белград
се създават български въоръжени отряди. В така
наречената Артилерийска школа, в която се подготвяли
сръбски кадрови офицери, са приети и около 200 българи
доброволци и са обучавани в теоретични и практически
занятия (стрелба, фехтовка, езда) военни правила.“5
Сръбският княз вижда в българските доброволци
подкрепа за предстоящите военни действия и възлага
обучението им на сръбски офицери. В новата легия
постъпват оцелели членове от четите на Панайот
Хитов и Филип Тотю, младежи, прехвърлили се от
България, както и от българската емиграция в Румъния.
Поради обрат в политическите интереси на Сърбия,
войната с Турция не е обявена. Втората българска легия
става ненужна на белградското правителство и през
1868 г. е разпусната, а участниците в нея - изгонени от
Сърбия. В същата година е убит княз Михайло Обренович.
Анастас вече не е придворен фотограф.
По същото време Анастас Карастоянов фотографира
Левски по негово желание „ходящ“ - с решително
изражение, в четническа униформа, с пушка в едната
ръка и сабя в другата. Камерата го е уловила в крачка.
Ако приемем, че това е първият запечатан момент на
човешка фигура в движение в българската фотография,
той отразява тази първа крачка като жест, който
нарушава статичната поза на многовековно полусънно
състояние. Един човек започва да крачи за първи път след
десетилетия сън...
По време на тези събития големият син на Анастас,
Иван, е около тринадесетгодишен. Повлиян от
патриотичния патос, обхванал и гостите, и
обитателите на дома, той настоява да бъде
фотографиран в облекло на четник. Фотографията
напомня тази на Левски - същата поза, ръката на
дръжката на сабята, същият калпак с лъвчето,
сериозното и решително изражение... същият килим,
същият парапет зад фигурата.
„В репортажно-реалистичен стил са и снимките,
подписани от Стоянович, които слагат началото
на първата официална репортажна фотография.
Възможността да опита този раздел на фотографията
му се отдава по време на честването на 50 години от
Второто сръбско въстание през 1865. Фотографирането
на хора в движение по това време е било голям, почти
нерешим проблем, който често е обезкуражавал
фотографа. (…) Стоянович прави репортажни снимки и
от други събития; изтеглянето на турските войски от
крепостта в Белград (1867), заминаването на княз Михаил
на посещение при султана в Цариград (1867) и в Сръбско-
турската война (1876). С тези си снимки той е определен
от изследователите на сръбската фотография като
първия сръбски фоторепортер.“6
Вестта, че руският цар Александър II е обявил с манифест
война на Турската империя през април 1877 г. събужда
отново надеждите на българите в Сърбия. Анастас и
семейството му следят новините със затаен дъх. „Когато
се обявява освободителната война, още в първите дни
Анастас Карастоянов, въпреки завидното си положение на
най-добър фотограф, напуска Белград и се озовава със сина
си Иван в Свищов, за да помогне на своя народ. Той вече е
в по-напреднала възраст (55 г.), за да участвува като боец,
но пише на Марин Дринов, тогава на служба при руската
главна квартира, че желае да замине на бойното поле и да
работи като военен фотограф заедно със сина си. Готов е
да снима Плевенските укрепления и други обекти, снабден
е с „добри апарати“, а синът му „добър фотограф е учил в
Белград и е бил в Австрия, разговаря добре немски и доволно
французки.“7 За съжаление, отговорът от Марин Дринов,
е отрицателен. Застъпничеството му е отхвърлено от
руското главнокомандване с мотив, че имат вече руски и
румънски фотографи и не искат български.
През пролетта на 1878 г. Анастас Карастоянов се
установява на постоянно местожителство в София
и открива голямо фотографско ателие на улица
„Самоковска“8. Междувременно са починали голямата му
дъщеря и жена му, Анастас е съсипан от мъка по тях.
Семейството вече се състои от баща, двама синове
фотографи, Иван и Димитър, и най-малката дъщеря
Анка. Две години след това, през 1880 г., Анастас умира
на 58 години.
(със съкращения)
АННА ТОПАЛДЖИКОВА
правнучка на фотографа Иван Карастоянов
Цялата статия може да прочетете в Годишник на
НАТФИЗ, 2016, който предстои да излезе от печат.
5
Боев, Петър. Фотографското изкуство в България (1856 - 1944),
изд. „Септември“, С., 1983, с. 21-22.
6
Галибов, Зафер. Светлописи (под печат), с. 36-37.
7
Боев, П. Фотографското изкуство..., с. 24-25.
8
сега ул.“Гр. Игнатиев“ - ъгъла с пл. „Славейков“, някога там
беше кино „Култура“ и до него - фотографско ателие.
Аристотелизмът у нас
от стр. 1
античността чрез този първи превод на новобългарски на
важното Аристотелово съчинение4.
През първата половина на на ХХ век у нас се появява
само още едно Аристотелово съчинение: Поетиката на
Аристотеля, в превод и с коментар от Кръстьо Генов и
Петър Радев. Техният труд стига до читателите в две
издания: през 1943 и 1947 г5.
Два университетски стожера на аристотелизма:
проф. Александър Ничев и проф. Ради Радев
Само две години след публикуването на второто
издание на първия български превод на Поетиката
младият по онова време асистент по класическа
филология Александър Ничев публикува критична
рецензия за него. Тя е озаглавена Едно тълкуване на
Аристотеловата „Поетика“ у нас6. Реакцията на
младия преподавател в сп. Септември впечатлява с
това, че в критичния й фокус попада не преводът, а
коментарът на текста. Според рецензиращия млад учен
концепцията на коментара към превода е прекалено
хетерогенна и даже еклектична, а както може и да се
очаква – според него тя не е достатъчно идеологически
марксистко-ленински издържана. Да отбележим,
че годината е 1949. В хилядолетната история на
опитите да се преведе и осмисли Аристотеловата
или изобщо гръцката философска понятийност на
(старо)български, това е единствената публикувана
критична, но не и отрицателна рецензия за преводачески
версии, предложени от други. Освен това, в критичния
отзив на преподавателя по старогръцка литература
в Софийския университет накратко са очертани
контурите на неговите предложения за превеждането
и интерпретирането на Поетиката. През следващите
няколко десетилетия Александър Ничев превежда
множество важни произведения на старогръцката
литература, но основен изследователски проблем за
него остават Поетиката и Реториката на Аристотел.
Посвещава им стотици страници в статии и студии
на български и руски, най-много на френски, но и на
немски, английски, гръцки и италиански езици. Двете му
дисертации са посветени на Аристотеловия анализ на
атическата трагедия и преди всичко на Софоклевите
шедьоври, като са защитени и публикувани у нас, но на
френски език7. А неговият превод на За поетическото
изкуство излиза през 1975 г.8, цели 26 години след
като е хвърлил ръкавица за преводачески двубой
към предишната двойка преводачи и коментатори.
Преводът на проф. Ал. Ничев на Реторика е публикуван
през 1986 г.9 и с това той изпълнява обещаното и
заявеното от него още през 1949 г.
В годините на държавния социализъм излиза само още
едно съчинение на Аристотел на български език: За
душата, което е публикувано през 1979 г. в поредицата
„Философско наследство“ на „Наука и изкуство“ в
отличен превод и коментар на д-р Марко Марков и със
студия от дългогодишния преподавател по антична
и средновековна философия във ФФ на Софийския
университет – проф. дфн Ради Радев.
Аристотелознанието у нас през втората половина на
ХХ век до началото на т.нар. „демократични промени“
през 1989 г. достига до тези три превода, но има ред
значими интерпретаторски постижения благодарение
на разностранната преподавателска и издателска
работа на проф. Ничев във ФКНФ и на проф. Радев във
ФФ. Някои от техните запомнящи се анализи са били
представени първоначално като кандидатски (както се
казваше тогава) и докторски дисертации, а след това
публикувани и като книги10. За да разберем величината,
4
Аристотел. Атинската държавна уредба. С., 1904, Българска
библиотека №5, превод, коментар и предговор Гаврил Кацаров.
Факсимилно преиздадено в: Гаврил Кацаров. Избрани съчинения.
Том ІІ, съставител доц.д-р Петър Делев. УИ „Св. Климент
Охридски“, С., 2004, 803-899. Трето електронно издание: https://
projectoria.com/product/product?path=59&product_id=52
5
Поетиката на Аристотеля. Превод и коментар Кръстьо Генов
и Петър Радев. С., 1943, 1947. Второ поправено и допълнено
издание. Книгоиздателство „Хемус“.
6
Кръстьо Генов и Петър Радев. Поетиката на Аристотеля.
Пълен превод от старогръцки с критичен увод и бележки.
Второ поправено и допълнено издание. София, Хемус, 1947. 156 с.
В: Септември, ІІ/2, 153-157 (рецензия).
7
L’énigme de la catharsis tragique dans Aristote. Sofia, 254 p.
Éditions de l’Académie Bulgare des Sciences,1970. La catharsis
tragique d’Aristote. Nouvelles contributions. Sofia, 175 p. Éditions de
l’Universite de Sofia.
8
Изд. „Наука и изкуство“.
9
Изд. „Наука и изкуство“.
10
Особено впечатляващи са изследванията на проф. Ради
Радев за Философа и неговата хилядолетна традиция. Вж.
Материалистически положения в гносеологията на Аристотел.
С., 1961, „Наука и изкуство“. Из историята на арабската
философия. С., 1966, „НИ“. Критика на неотомизма. С., 1970.
„Наука и изкуство“. История на античната философия. С.,
„Наука и изкуство“, част І, 1981; част ІІ, 1983. Латинският
Аристотел. С., 1982, Партиздат. Съставителство на
приложението Ради Радев. Превод: Лидия Денкова, Румен
Даскалов, Маргарита Кискинова. Аристотел. С., 1988, изд.
особено на направеното от
проф. Ради Радев, трябва да се
посочи едно обстоятелство:
от 1956 до 1987 г., повече от
30 години не е била обявявана
аспирантура по антична и
средновековна философия във ФФ
на Университета. По времето
на социализма изучаването
на античната философия
беше пренебрегвано, а на
средновековната и ренесансовата – почти невъзможно.
Приоритети бяха новоевропейската, немската
класическа и, разбира се, марксистко-ленинската
философия. Въпреки всички политически ограничения,
идеологически табута и интерпретативни императиви,
проф. Радев успяваше да изнася незабравимо сериозни и
безкомпромисно неидеологизирани лекции по антична,
средновековна и ренесансова философия, както се
наричаше курсът тогава. Издаде две разновидности
на учебник и една антология по антична философия,
една антология по средновековна философия и цяла
поредица от книги за аристотелизма в елинистическата,
схоластическата, класическата арабска и еврейската
традиция. Разбира се, венец на това промисляне на
перипатетическата парадигма през хилядолетията
е книгата му за откриването на нейната неувяхваща
новост във философията и богословието на неотомизма.
Да, книгата е озаглавена Критика на неотомизма,
но годината на издаването й е 1970. Поради това
академичното наследство на проф. Радев може да бъде
оценено като най-висше проявление на изкуството на
възможното в идеологическата матрица11.
Последният четвърт век
В първите години на новата историческа и политическа
епоха в България, която започна през есента на 1989 г., у
нас се завърнаха трима млади учени, току-що завършили
следването си в университети, в които традициите
на изучаването на античността и класическите езици
винаги са били на завидно ниво. През 1988 г. Иван Христов
завърши следването си в университета в Ленинград,
днес Петербург и стана първоначално изследовател във
Философския институт в БАН, а после и университетски
преподавател. През 1991 г. възпитаникът на
Хумболтовия университет в Берлин Анастас Герджиков
се включи в преподавателската колегия на специалност
Класическа филология, а две години след това към нея
се присъедини и Николай Гочев, завършил езикознание в
Атинския университет. На тях тримата българските
читатели дължат най-многобройните и най-издържани
преводи на Аристотел, публикувани през последния
четвърт век у нас. Иван Христов се посвети на
методичното и стриктно превеждане и коментиране
на шестте логически трактата от Органона12, но
и на изучаването и превеждането на светите Отци
на православието. Изданието на Политика от 1995 г.
обогати знанията за античността и за историята
на политическата философия от древността до днес.
Преводът на Анастас Герджиков е бил обсъждан почти
дума по дума с проф. Богдан Богданов, авторедактиран е
и е преписван три пъти на пишеща машина от преводача,
допълнен е с пребогат индекс и солиден коментар 13.
През 90-те години на миналия век до нашите
читатели достигнаха и първите преводи на български
на Физиогномика и Никомахова етика, както и нова
преводаческа версия на Атинската полития14.
„Народна просвета“. Съставителство на приложението Ради
Радев. Превод: Марко Марков и Теменуга Ангелова. Аристотел.
Историческата съдба на неговата философия. УИ „Климент
Охридски“, С., 1989.
11
Вж. много по-подробно в тематичния брой, посветен на
неговата 80-та годишнина. Спомени и размисли за проф. Ради
Радев. В: сп. Философия, 4/2011.
12
Аристотел. Категории. Превод, встъпителна студия и
коментар Иван Христов, С., 1992 г. Изд. „Наука и изкуство“;
Фондация Отворено общество. Второ изд. в двуезичното
издание на ОРГАНОН, част 1, „З. Стоянов“, С.,2008.
Аристотел. Аналитики. Т. I. С., 1997, ИК „Хр. Ботев“, съдържа
За тълкуването и Първа аналитика. Превод, предговор,
коментар и библиография Иван Христов. Второ изд. в
двуезичното издание на ОРГАНОН, част 1, „З. Стоянов“, С.,
2008. Аристотел. Топика. Превод и коментар Иван Христов, С.,
1998 г. Изд. „З. Стоянов“. Като приложения съдържа статии
на Лео Елдърс, А. Фрагщайн, Сузан Мансион, Дж. Е. Л. Оуен,
дьо Патер, Солмсън и Корнелия Йохан де Фогел. Второ изд. в
двуезичното издание на ОРГАНОН, част 2, „З. Стоянов“, С.,
2009. За повечето преподавателски, академично-полемични и
преводаческо-издателски заслуги на колегата вж. “За битието се
говори в множество значения…“, или за 50-годишния юбилей на
Иван Христов В: Литературен вестник, бр. 10, 23-29 март, 2011
г. http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1195.pdf
13
Аристотел. Политика. Превод Анастас Герджиков, Изд.
Отворено общество, С., 1995. Предговори на Богдан Богданов и
Олоф Гигон.
14
Аристотел. Физиогномика, С., 1998 г. Превод и послеслов
Хари Паницидис. Изд. ЛИК и Вермеер. Второ изд. ЛИК 2006.
Сн. Радослав Чичев
През първите години на новото хилядолетие
преводаческата и издателската активност у нас създаде
истински паметници на книжнината и огромното
поле на чакащите превод творби от античността и
средновековието започна да се смалява.
   
Епохалният първи превод на Метафизика, осъществен
от Иван Христов и Николай Гочев през 2000 г.,
продължи традицията на християнска Европа, която
в нашата езикова среда е възникнала преди почти
1150 години – при превода на Библията и на основната
богослужебна литература св. Методий и св. Кирил,
св. Климент и св. Наум са превели най-важната в
терминологично отношение лексика по един начин, но
от кореспонденцията между българските владетели и
римските папи тази лексика е навлязла и в друга езикова
формa. За съсъществуването на старобългарските и
латинските варианти на превод на гръцките философски
и богословски понятия не от вчера, а през последните
1150 години вж. Отговорите на папа Николай І до
допитванията на българите, направено от княз
Борис І, ноември 866 г15. Работата на Николай Гочев
върху превода за първото публикуване на Метафизика
минава през четири авторедакции от 1996 до 2000 г. и
в съвместно, понякога много оспорвано обсъждане на
почти всяко изречение. Петата редакция на превода
и на коментара към него беше направена от колегата-
аристотелист Анастас Герджиков през пролетта на
2000 г., непосредствено преди появата на текста, който
беше редактиран и художническо-полиграфски полиран от
издателство „СОНМ“.
Преди десет години работихме съвместно с д-р Димитър
Илиев и д-р Владимир Маринов върху превода на двата
трактата За небето и За възникването и загиването, и
по отношение на заглавието на втория текст двамата
колеги се обединиха около думата „загиване“ като много
по-съответно на гръцката дума φθορά: и от гледна точка
на онтологията, и от гледна точка на филологията16.  
След първото цялостно издание на Метафизика и след
двата трактата за първата философия и космологията на
Аристотел, се появиха три тома от мащабния проект на
проф. Иван Христов и изд. „Захарий Стоянов“ за двуезично
издаване на аристотеловия Корпус – двете части от
тома на Органон и Физика17. Имаме вече превод и на т.
нар. „средна“ реторика: псевдо-Аристотел, Реторика към
Александър18.
Аристотелознанието у нас през тези 16 години укрепна с
ценни три книги: на Николай Гочев, POIHSIS. Класически
и съвременни опити по теория на старогръцката
литература. Том І: Аристотел и Хегел19; изследването на
Камелия Спасова върху Реторика на Аристотел и Федър
на Платон, Събитие и пример у Платон и Аристотел20;
последен в този ред, но всъщност най-авангарден и вписан
в съвременните дебати на континента е философско-
политическо-драматургичният анализ на Боян Манчев в
Логика на политическото. 21
Аристотел. Атинската полития. С., 1993, изд. Христо Ботев,
превод Цветана Панициду и Хари Паницидис. Предговор и
коментар Хари Паницидис. Аристотел. Никомахова етика. С.,
1993 г., Изд. ГАЛ – ИКО. Превод Теменуга Ангелова, ред. Искра
Генчева. Научна редакция и коментар Ради Радев.
15
Стъкми за издание и преведе Д. Дечев. С., 1922 г. Печатница
на Армейския военно-издателски фонд.  Фототипно издание
1998 г.. ИК „Родина“.
16
Аристотел. За небето. За възникването и загиването.
Превод, бележки и индекс на За небето - Димка Гочева; превод,
бележки и индекс на За възникването и загиването - Димитър
Илиев. Ред. Владимир Маринов. Послеслов Мария Николова.
Встъп. студия и библиография Димка Гочева. С., СОНМ, 2006 г.
17
Том II, част I. Физика. Превод и предговор Цочо Бояджиев. С.,
2012, „З. Стоянов“. Предговор и бележки Иван Христов.
18
Превод Георги Гочев, ред. Николай Гочев, Библиотека
9
„ДЕЛОС“, С., 2004, СОНМ.
19
Гочев, Николай. С., 2004, „Сонм“.
20
Спасова, Камелия. С., 2012, Фондация „Литературен
вестник“.
21
Манчев, Боян. С., 2012, Фондация за хуманитарни и социални
изследвания, изд. „Изток-Запад“.
Литературен вестник 25-31.01.2017
Аристотел. Никомахова етика
Първа книга
ЛВ публикува откъс от превода на Владимир Маринов
на„Никомахова етика“ от Аристотел, който се очаква да
бъде публикуван тази година от издателството на Нов
български университет.
1. Смята се, че всяко изкуство и всяко изследване, а
също и всяко едно действие или избор са насочени към
постигането на нещо добро. Затова и хубаво са нарекли
доброто онова, към което е насочено всичко. Но очевидно
има известна разлика в целите. Защото едните са
дейности, а другите – някакви дела наред с дейностите,
и там, където се поставят определени цели отделно от
действията, делата съвсем естествено се приемат за
по-добри от дейностите. И понеже има много действия,
знания и изкуства, много се оказват и целите: цел на
лечителството е здравето, на корабостроенето –
корабът, на военното изкуство – победата, а на знанието
да се управлява домът – богатството.
При всички работи от този род, които са подчинени на
едно определено умение – така както на ездата, да речем,
са подчинени изработването на юздите и останалите
работи, отнасящи се до сбруята, а тя и всяка друга военна
дейност са подчинени на военното изкуство, по същия
начин и останалите са подчинени на други, – та при всички
тях целите на главните са за предпочитане пред тези
на подчинените, тъй като заради тях се преследват и
останалите. И няма никакво значение дали целите на тези
действия са самите дейности, или нещо друго покрай тях,
какъвто беше случаят със споменатите знания.
2. Ако сред целите на нашите действия наистина има
една, която желаем сама по себе си, а всички останали
желаем заради нея, и ако не всичко избираме заради друго
(защото така това продължава наистина до безкрай,
откъдето и стремежът ни излиза напразен и безсмислен),
ясно е, че именно тя би била доброто и най-доброто.
Тогава има ли знанието за нея голяма тежест и в живота,
и дали подобно на стрелци, щом имаме заложена мишена,
бихме уцелили по-добре това, което трябва? Ако е така,
нека се опитаме да схванем в най-общи линии какво изобщо
е това добро и на кое знание или умение принадлежи.
Би ни дошло на ума, че то принадлежи на най-главното и
основополагащото. А такова, по всичко личи, е свързаното
с делата на града държава, защото то нарежда какви
знания са нужни в градовете и кои и докъде отделните
хора трябва да изучават. Освен това виждаме, че са
му подвластни и най-ценените умения, като това да
ръководиш войската, да управляваш дома и да говориш
пред хора. Та щом това знание си служи с останалите и
също така налага със закон какво следва да вършим и от
какви дела да се въздържаме, то неговата цел би съдържала
целите на останалите и следователно би представлявала
доброто за хората. Защото дори да е една и съща за
отделния гражданин и за целия град, все пак много по-
велико и съвършено изглежда да се постигне и пази целта на
града държава: доброто и за един-единствен човек е нещо
мило, но за общност и за градове е нещо далеч по-красиво и
божествено. Значи изследването ни влече към тези работи
и е някак свързано с делата на града държава.
(...)
7. Нека се върнем пак на въпроса „Кое всъщност е
търсеното добро?“ Защото то се явява различно във
всяка дейност и изкуство: едно – в лечителството, друго
– във военното изкуство, трето – при останалите. Та
какво е доброто на всяко от тях? Нима не това, с оглед
на което се прави всичко останало? В лечителството
това е здравето, във военното изкуство – победата,
в строителството – къщата, в друга област – нещо
различно, но във всяко действие и избор това е целта:
хората вършат всичко останало именно с оглед на нея.
Ето защо, ако във всички неща, които правим, е налице
определена цел, постижимото добро би била именно тя, а
ако са повече – въпросните цели.
Така, следвайки своя ход, обсъждането ни се върна в
изходното положение. Нека обаче се постараем да му
придадем още яснота. След като целите се явяват много
и в името на една от тях избираме друга (например
богатство, музикални инструменти и изобщо всякакъв
вид средства), ясно е, че не всички цели са съвършени,
докато най-доброто ни се вижда нещо съвършено. Така че
ако има само една съвършена цел, тя би била търсеното
добро, а ако са повече – най-съвършената измежду тях.
Това, което преследваме заради самото него, наричаме по-
съвършено от онова, което гоним в името на друго, а това,
което никога не се избира заради друго, е по-съвършено
от нещата, които избираме и заради тях, и заради друго.
Изобщо, съвършена е онази цел, която се избира с оглед на
самата нея и никога заради друго. А за такава в най-висша
степен се смята щастието: избираме го винаги заради
него и никога заради друго, докато почит, удоволствие, ум
и добродетел избираме както заради самите тях (бихме
ги избрали дори от тях да не произтичаше нищо), така и в
името на щастието, тъй като вярваме, че с тяхна помощ
ще бъдем щастливи. Обратно, никой не избира щастието
заради тези неща, нито пък заради което и да е друго.
Изглежда, че до същия извод ни води и
самодостатъчността, доколкото съвършеното добро е по
всеобщо мнение самодостатъчно. Под „самодостатъчно“
нямаме предвид единствено нужното на отделния човек,
Нищо от
обитава град държава. Разбира се, трябва да установим
някакъв предел и в това: ако се разпрострем до предците,
потомците и близките на близките, това продължава
Аристотел не е
до безкрай. Но тази работа нека оставим за по-нататък
– засега приемаме, че самодостатъчното е това, което
прави отделния живот предпочитан и неизпитващ нужда
пренебрегнато
от нищо. А такова мислим, че е щастието, и освен
Проф. емерита Гизела
това го смятаме за най-предпочитано от всички неща,
Стрийкер е следвала
без да го броим за едно от тях: ако го слагахме в общия
и специализирала в
брой, очевидно то щеше да става по-предпочитано с
университетите в Тюбинген,
добавянето и на най-малкото добро, тъй като добавеното
Хамбург, Гьотинген и
се оказва добро в повече, а от добрите неща винаги за
Оксфорд, след което натрупва
предпочитане е по-голямото. Само че щастието се явява
десетилетен опит като
нещо съвършено и самодостатъчно тъкмо поради това, че
преподавател по антична
представлява крайна цел на всичко, което правим.
философия в университетите
Твърдението, че то е най-доброто нещо, може би изглежда
в Гьотинген, Харвард,
предмет на всеобщо съгласие, но е желателно да се каже
Принстън, Кеймбридж и в
още по-ясно какво всъщност е щастие. Това сигурно би
Колумбийския университет.
се получило, ако вземем делото на човека. Защото също
Тя е една от съвсем малкото
както при флейтиста, скулптора, занаятчията и въобще
в света жени-преводачки
при всеки, комуто е отредено някакво дело и действие,
и коментаторки на най-
се смята, че доброто и хубавото са в самото дело, по
важните трактати на
същия начин би трябвало да мислим, че е и при човека,
Аристотел. Преводът и
в случай че наистина му е присъщо определено дело. Но
коментарът й на Първа
дали строителят и обущарят имат собствено дело и
аналитика е общоприет.
действие, а човекът няма, ами е по природа без свое? Или
Преподавателската й работа
някой би казал, че както при окото, ръката, крака и всеки
е била съсредоточена върху
един орган изобщо се забелязва особена функция, така
изучаването на Платон и
и при човек е налице известно дело, различно от всички
Аристотел, както и на други
тях? Но какво в действителност би било то? Защото
гръцки и римски автори. Основните й изследвания са върху
живеенето – по всичко личи – е нещо всеобщо, споделяно и
елинистическата философия (стоиците, епикурейците,
от растенията, докато в случая се търси свойственото
скептиците – тяхната епистемология и етика), както
на човека. Значи се налага да отстраним живота, подчинен
и относно всичко в логоса като мисъл и слово. По време
на храненето и растежа. След него идва този, свързан със
на тридневната конференция „Предизвикателството
сетивната дейност, но и той, изглежда, се споделя от
Аристотел“ представи пленарен доклад на тема Aristotle’s
коня, вола и всяко друго животно. Остава един живот,
Three Theories of Argument.
свързан с действието на притежаващото разум. Но и то в
един смисъл е подчиняващото се на разума, а в друг – това,
което наистина притежава разум и мисли. Та след като и Кога разбрахте, че философските въпроси ви
за този живот се говори двояко, следва да го приемем във вълнуват?
второто значение – като разумна дейност, тъй като то Не зная, никой не ми е казвал дали един въпрос е
се смята в по-голяма степен за главно. философски или не.
Но ако присъщото на човека дело представлява
дейност на душата в съответствие с разума или не Кой беше първият прочетен от вас философ?
без него, и ако твърдим, че едно и също по рода си дело
е присъщо едновременно на даден вид човек и на добрия Можете ли да опишете вашите първи
впечатления?
му представител (например, на китариста и на добрия
китарист) и че това важи безусловно за всички, като Фридрих Ницше. Никак не го харесах и заключих, че
към делото се добавя превъзходството по добродетел философията не е за мен.
(нали работа на китариста е да свири на китара, а
на добрия китарист – да свири добре); та ако това Можете ли да ни кажете какво мислите за този
е така, то доброто за човека се оказва дейност на автор днес?
душата в съответствие с добродетелта, а в случай че
добродетелите са повече – в съответствие с най-добрата Не го приемам сериозно като философ.
и най-съвършената от тях. Да добавим също и „за цял
живот“, тъй като една птичка пролет не прави, нито пък Вие сте човек с опит в преподаването.
един-единствен ден – по същия начин един ден или кратък Смятате ли, че студентите днес имат
период от време не правят никого щастлив и блажен. интерес към античността?
(...) Както може да се очаква, някои имат, а други - не, но
8. С тези, които твърдят, че щастието е добродетел или студентите по философия са склонни да проявяват
определен вид добродетел, нашето говорене е в съгласие:
нали от добродетелта зависи дейността в съответствие интерес към античната философия.
с нея. Но сигурно има не малко значение дали предполагаме,
че най-доброто се открива в притежаване, или в употреба, Смятате ли, че темите на античността
в предразположение или в дейност. Защото дори да е налице, трябва да бъдат разглеждани в тяхната връзка
предразположението може и да не произведе нищо добро, със съвременните теми? Ако да, какъв трябва
също като при спящия или човека, който по един или друг да е методът за тяхното свързване?
начин остава бездеен, докато в случая с дейността това е По отношение на философията – да. Опитвам
невъзможно: човек по необходимост ще действа, и при това
ще действа добре. И точно както в Олимпийските игри се да обясня защо древните автори са задавали
въпросите, които са задавали, и да се разберат
се увенчават не най-достойните и силните, а тези, които
се състезават (победата постигат тъкмо някои от тях), техните отговори. Понякога въпросите са същите
така и хубавите и добри неща в живота стават достояние или подобни на съвременните, понякога не са; при
на хората, които действат правилно. всички случаи е интересно да сравняваме тяхната –
(...) често различна – перспектива с нашата.
13. При положение че щастието представлява определена
дейност на душата в съответствие със съвършената
добродетел, би следвало да изследваме добродетелта, тъй Намирате ли в реакцията на студентите, че
семинарите по античност са „губене на време“?
като по този начин вероятно бихме разгледали по-добре и
самото щастие. Освен това се смята, че човекът, който Ако са записали дисциплината, само защото са били
истински се занимава с делата на града държава, се е длъжни, те могат да го сметнат за загуба на време,
погрижил най-вече за добродетелта – нали желанието му е да но студентите с интерес към философията, дори и
направи гражданите добри и послушни пред законите, като от други области, често се наслаждават на часовете,
за пример в това отношение ни служат законодателите на посветени на класическите философи.
критяните и лакедемонците, както и разни други като тях,
ако наистина е имало такива. Та щом това изследване е част
от знанието, свързано с делата на града държава, очевидно то Мислите ли, че за Аристотел може да се каже нещо
ново?
би съответствало на първоначалния ни замисъл.
А че ни предстои да изследваме човешката добродетел, Зависи какво се има предвид под „ново“. Но различни
е ясно: все пак търсехме доброто и щастието за хора в различни времена намират различни текстове
човека. Под „човешка добродетел“ ние имаме предвид от Аристотел за интересни, така че те могат да
не добродетелта на тялото, а тази на душата, като за намерят нови аспекти или различните интерпретации.
щастието също твърдим, че е дейност на душата. Но ако
това е така, ясно е, че този, който се заема с делата на
града държава, трябва да има знание за нещата, свързани Коя част от философията на Аристотел,
според вас, е най-пренебрегвана от
с душата, също както и лекарят, който ще лекува окото,
е необходимо да познава цялото тяло. Още повече че изследователите?
знанието, свързано с делата на града държава, е по-тачено Предполагам, че при такъв голям брой учени,
и по-добро от лекарското, а сносните лекари се занимават работещи днес, никоя част от запазените
дълго и сериозно със знанието за тялото. Аристотелови произведения не е пренебрегната.

10
за да води самостоятелен живот,
но и необходимото на родители,
деца, жена и въобще близки и
съграждани, понеже човек е
по природа същество, което
(…)
Преводът е направен по изданието: Aristotelis Ethica
Nicomachea, ed. J. Bywater. Oxford: Clarendon Press, 1894.
Коя част от текстовете, достигнали до нас,
намирате за най-трудна?
Метафизика книга, книгите Мю и Ню (XIII и XIV).

Преведе от старогръцки Владимир Маринов Въпроси и превод от английски: Зоя Христова-

Литературен вестник 25-31.01.2017
Димитрова
 Аристотел. Проблеми
XVIII. Въпроси относно филологията
(Problemata, XVIII, 916b1 – 917b15)
Макар интегрирано в Аристотеловия корпус,
съчинението, запазено под заглавието „Проблеми“
(или „Природонаучни проблеми“), по всяка вероятност
не е автентично. Въпреки това то е стриктно
перипатетическо по дух, много голяма част от
аргументите без съмнение възхождат към места от
автентични Аристотелови съчинения. Затова се
приема, че съчинението е възникнало в средите на
последователите на Аристотел и е било многократно
допълвано, като според някои изследователи развитието
му продължава чак до VI в. сл. Хр. В тематично
отношение „Проблеми“ има енциклопедичен характер, то
се състои от близо 900 отделни проблема под формата на
въпроси и отговори, разпределени в 38 раздела. Повечето
от тях имат природонаучен профил, включително
етическите проблеми често биват отнасяни до
физиологични положения.
Предложеният тук откъс „Въпроси относно филологията“
не прави изключение. Трябва да се има предвид, че в случая
„филология“ обозначава не толкова науката, която днес
познаваме под това име, колкото един по-ранен смисъл на
интерес и склонност към словесните занимания, били те
художествени или реторически. Основният автентичен
референтен текст в този откъс е Аристотеловата
„Реторика“, но също и някои моменти от физическите
съчинения на Философа. Могат да се разпознаят
следите на посткласически лексикални употреби, както и
влиянието на Хипократовия корпус и на Теофраст.
1. Поради какво, когато започнат да четат, някои
веднага биват обземани от сън, дори да не искат,
други пък, които желаят да заспят, будуват, щом
вземат книга в ръка? У онези хора, у които са налични
дихателни движения поради студенина на природата
им или на течностите на черната жлъчка (а чрез тези
течности поради студенината възниква несмлян
дихателен остатък) – та у такива хора, когато мисълта
се движи, но не познава, като се спре върху определен
обект, тя бива възпрепятствана, тъй като другото
(дихателното) движение е охлаждащо. Затова и такива
хора по-лесно заспиват. А когато се концентрират върху
нещо в мисълта си – както се случва при четене – те
биват движени от затоплящото движение, което не
се възпрепятства от нищо, така щото да не могат да
заспят.
От друга страна, у хора, които се намират в естествено
състояние, когато мисълта им се спре на едно нещо
и не се разпилява във всевъзможни посоки, понеже е
изключително силна, спират се и всички останали
процеси, които се отнасят до въпросната област
(седалището на мисловната дейност) и чието отпускане
представлява сънят. Когато умът се спре и сякаш се
умори, главата натежава, тъй като умът се намира
в нея, и това предизвиква сън. Ала докато душата се
движи по природа, тя не заспива: защото тъкмо тогава е
в най-голяма степен жива. А пък будуването е причина за
живеенето по-скоро, отколкото сънят.
2. Поради какво словесните спорове действат като
упражнения? Тъй като са тясно свързани с победа или
загуба. Те веднага правят хората амбициозни, защото
те са склонни да продължават да спорят и когато
побеждават – заради удоволствието, и когато губят
– сякаш за да получат реванш. Същото се отнася и
до участниците във всяко друго съревнование – ето
защо тези, които се състезават, дори когато биват
побеждавани, често не желаят помирение.
3. Поради какво в реторическите слова хората изпитват
по-голямо наслаждение от примерите и разказите,
отколкото от ентимемите? Това е така, защото
хората се наслаждават да научат нещо, и то бързо, а
пък по-лесно научават посредством примери и разкази.
Защото нещата, които те познават, са тъкмо такива
и се отнасят до частното, докато ентимемата
представлява доказателство откъм общите положения,
които познаваме по-зле, отколкото частните. Освен
това, ние сме склонни да вярваме повече на онези факти,
за които свидетелстват повече хора, а пък примерите
и разказите повече приличат на свидетелства, пък и
доказателствата чрез свидетели по-лесно се приемат.
Освен това хората с удоволствие научават подобното,
а пък примерът и разказаните истории посочват именно
подобното.
4. Поради какво смятаме, че реторът, стратегът
и търговецът са влиятелни, а пък флейтистът
и актьорът не са? Това е така, защото едните
притежават сила без стремеж към надмощие (понеже
силата им е насочена към удоволствие), а пък другите –
сила, която има за цел постигане на надмощие. Тъй като
реторът, стратегът или търговецът само тогава се
смята за добър, когато е способен да осъществи целите
си, а пък влиятелността се състои преди всичко в
постигането на надмощие.
5. Поради какво се смята, че философът стои по-високо
от ретора? Поради това, че единият (философът)
обяснява що е несправедливост, а другият (реторът) – че
такъв и такъв човек е несправедлив; вторият отговаря,
че това е тиранинът, а първият – че е самата тирания.
6. Поради какво става така, че ако някой си е избрал
някакво занимание, той понякога прекарва много повече
време над него, макар че то е лековато, отколкото
над сериозното, както правят например фокусникът,
мимът или свирачът на сиринкс, след като веднъж са
избрали такива лековати занимания, за разлика от ретора
или астронома. Дали не е, защото някои желаят да се
занимават с най-сериозното, ала понеже сами на себе
си не вярват, че ще бъдат способни да го направят, та
затова не го и вършат? Или пък защото всеки в каквото
вярва, че е най-силен, него и избира. А каквото захване,
над него и ще заляга, посвещавайки му по-голямата част
от деня си, за да надмине сам себе си във въпросната
дейност. Освен това, ако някои отдавна са избрали нещо
и са свикнали на него, вече не са в състояние да преценят
кое е по-доброто – защото мисълта им е погинала поради
лековатите им предпочитания.
7. Поради какво, когато започнат да четат, някои
веднага биват обземани от сън, дори да не искат,
други пък, които желаят да заспят, става така, че не
могат, щом вземат книга в ръка? У онези хора, у които
са налични дихателни движения поради студенина на
природата им или на течностите на черната жлъчка
(а чрез тези течности поради студенината възниква
несмлян дихателен остатък) – та у такива хора, когато
мисълта се движи, но не познава, като се спре върху
определен обект, другото движение (дихателното) е
възпрепятствано. Поради това те по-често заспиват,
тъй като непрекъснато променят мисълта си – защото
у тях дихателното движение е по-слабо. А когато
концентрират мисълта си върху нещо, както става при
четенето, те биват задвижени от дихателно движение,
което не е възпрепятствано от нищо, така че не могат
да заспят.
От друга страна, у хора, които се намират в естествено
състояние, когато мисълта им се спре на едно нещо и не
се изменя по всевъзможни начини, тогава спират и всички
останали процеси, които се отнасят до въпросната
област ( седалището на мисловната дейност) и чието
отпускане представлява сънят. Защото когато водачът
се спре, както е например при военния отбой, спират
и останалите войскови части. Тъй като по природа
лекото се придвижва нагоре, а пък тежкото надолу, то
когато душата се движи според природата си, не заспива
– защото така стоят нещата с нея. Когато пък се спре
и сякаш се умори, умът започва да се изменя и гъстите
телесните течности, като се придвижват нагоре към
главата, предизвикват сън. Би могло да ни се стори, че
четенето възпрепятства заспиването. Но будуването
не се дължи на размишлението (защото тъкмо тогава
душата е в най-голяма степен определена), а по-скоро на
изменението, защото събуждащи са такива познавателни
актове, при които душата изследва и се затруднява, а
не при които съзерцава неизменно. Това е така, защото
първите я карат да бъде неопределена и несигурна, а
вторите – не.
8. Поради какво в словесните спорове няма многословие?
Тъй като в тях силогизмът е само привиден, той се
разгръща в малобройни слова. Ако пък бъде удължен,
като дойде моментът, логическата грешка се разкрива и
доверието, което е било гласувано на доказателството,
може да бъде оттеглено.
9. Поради какво понякога ни е по-приятно да слушаме
разкази, концентрирани върху един предмет, отколкото
такива, които се занимават с множество теми? Може
би защото по-лесно внимаваме в по-разбираеми разкази
и с по-голямо удоволствие слушаме тях. Тъй като
определеното е по-разбираемо от неопределеното,
единичното на свой ред е вече определено, докато
множественото е причастно към неопределеното.
10. Поради какво изпитваме удоволствие от това
да слушаме за неща, които не са нито твърде стари,
нито съвсем нови? Вероятно защото не сме склонни да
вярваме на онези неща, които са прекалено отдалечени
от нас, а от нещата, на които не вярваме, не изпитваме
и удоволствие. А що се отнася до вторите, те сякаш
все още са ни пред очите, та затова не изпитваме
удоволствие, когато ги слушаме.
Преводът е направен по изданието: Problemata, in:
Aristotelis Opera, ex recensione Immanuelis Bekkeri, t. VII,
Oxonii, e Typographeo Academico, MDCCCXXXVII.
Преведе от старогръцки Богдана Паскалева
Античните
текстове
трябва да бъдат
декодирани
Роберта Бонано е докторантка
в Университета в Милано
(Италия) по антична
философия. В конференцията
„Предизвикателството
Аристотел“ представи доклад
на тема Ammonius on „On
Interpretation“: a Neoplatonic
Reading on Aristotle’s theory of
Names.
Кога разбрахте, че
философските въпроси ви
вълнуват?
На 16 години, когато учех
в гимназията. Имахме три
часа философия на седмица в
продължение на три години.
Кой беше първият прочетен от вас философ? Можете
ли да опишете вашите първи впечатления?
Първият текст, който прочетох, беше Федър на
Платон. Четохме го по време на часовете през третата
година в гимназията. Помислих, че е написан по много
хубав начин като литературен текст. Що се отнася
до философския проблем, в началото не разбрах всичко
веднага. Изглеждаше ми твърде далече от нас. По-
късно, когато започнах да разбирам по-добре смисъла,
оцених особено диалектиката като инструмент за
философстване.
Можете ли да ни кажете какво мислите за този
автор в момента?
Чета Платоновите текстове в различни възрасти,
винаги го разбирам по различен начин в зависимост от
времето и мисля, че това е нормално. Днес чета тези
текстове по-осведомено и оценявам факта, че колкото
повече чета, толкова повече откривам богатството на
неговата мисъл. Неговите решения в някои аспекти са
много далеч от нашите, но смятам, че все още можем
да научим много от дълбочината и прецизността
на неговото обяснение на реалността и на неговата
употреба на диалектиката. Също така обичам начина, по
който Платон пише.
Вие сте човек с опит в преподаването. Смятате
ли, че студентите днес имат интерес към
античността?
Никога не съм преподавала философия, нито в гимназията,
нито в Университета. Преподавала съм старогръцки и
латински език, и литература в гимназията. Мисля, че
студентите могат да имат интерес към античността,
но трябва да се научат как да я разбират. В гимназията
(мисля, че в университета е различно) учениците често
не разбират проблемите на античността и те им
изглеждат твърде далечни. Античните текстове трябва
да бъдат декодирани. Поради тази причина ролята на
учителя е много важна.
Смятате ли, че темите на античността трябва да
бъдат разглеждани в тяхната връзка със съвременните
теми?
Според мен може да е интересно те да бъдат разглеждани
в отношение със съвременните по два начина. Съгласно
първия начин ние можем да четем античните автори, за
да разберем как техните проблеми са свързани с тяхното
общество, с техния вид научно знание, с тяхната
действителност. През подобно сравнение можем да
достигнем до осъзнаване на нашето собствено настояще.
Ние можем да разберем как да четем нашия свят, а
именно, какъв инструмент трябва да използваме, за да го
анализираме, да разберем, че нашата интерпретация на
един проблем е частична и т.н. Съгласно втория начин,
в античните текстове често можем да намерим много
неща, които са близки до нас поради общата човешка
природа и общата гледна точка към действителността.
Намирате ли в реакцията на студентите, че
семинарите по античност са „губене на време“?
Зависи от това как говорим за античността. Те могат
да учат и искат да учат, също и от разнообразието
11
на античното мислене. Те нямат
интерес към ерудицията, а към
изучаването на нещо, което все още
е „живо“.
Въпроси и превод от английски:
Зоя Христова-Димитрова
Литературен вестник 25-31.01.2017
Аристотел за комедията и смешното
(„Поетика“ 1-5; 1447а – 1449b; 1453а)
Николай Гочев
1. За определението на комедията
Един отговор на въпроса „що е комедия“ може да се
открие в самото начало на „Поетиката“ (1447а 13-16),
където се казва:
„Създаването на епоси и трагическата поезия, а също
комедията, изкуството на дитирамбите и повечето от
авлетиката и китаристиката, всички те, оказва се, са
подражания...“
Така е посочен родът на комедията – подражанието,
така че тя е вид на рода „подражание“.
Оттук се разбира, че смешното може да съществува и
извън комедията – защото ако ние разсмеем някого със
собствените си думи и действия, смешното ще е налице,
но комедия няма да има, тъй като не е имало подражание.
Но родът все още не е определение и поради това не
съобщава същността на нещото, доколкото то е
различно от други в същия род. В „Поетиката“ има
пример за това, как се известява същността на един
поетически вид – това е определението за трагедия в
1449b 24-26 (гл. 6). То е, както се казва там, „определениe
на същността“ – ὅρος τῆς οὐσίας .
В запазения текст няма толкова точно определение за
комедия, макар че авторът обещава да говори за нея,
както и за епоса, по-подробно впоследствие ( Περὶ μὲν
οὖν τῆς ἐν ἑξαμέτροις μιμητικῆς καὶ περὶ κωμῳδίας ὕστερον
ἐροὓμεν – 1449b 22).
И все пак ще се опитаме да извлечем Аристотеловите
мисли за комедията и смешното от наличните му
изказвания в текста на „Поетиката“.
2. Комедията – изобразяване на „по-лошите“.
Пародията
Всички поетически видове, доколкото са подражания,
подражават на характери в действие; а характерите
се отличават най-явно (като противоположности)
по доброделта и липсата й. Впрочем характерът
може да бъде изобразен донякъде и със средствата на
изобразителните изкуства – има пример за художниците,
в който се казва, че Полигнот създавал образи, които
изглеждали на хора, превъзхождащи по добродетел
днешните (тоест, средните); някой си Павсон обаче ги
изобразявал като по-лоши, тоест, рисувал нещо като
карикатури (1448а 5-6). Но драмата е по-съвършен начин
на изобразяване, защото за характера е естествено да се
движи, а тя чрез действието си изобразява движение.
В поетическите изкуства в един момент се появили
пародиите; и се споменава името на техния откривател
– Хегемон от Тасос, и някой Никохар, който бил съчинил
„Дейлиада“, която със самото си заглавие ни подсказва,
че трябва да е била поема в хекзаметри, пародираща
„Илиада“ (1448а 12-13). Такава пародия би трябвало
да се определи като комическо подражание на вече
съществуващи, но сериозни поетически произведения,
където героите се представят като добродетелни и
„по-добри“ от средните. Недостатъкът й може би е,
съгласно Аристотел, че тя подражава на „отделното“.
3. Комедията е драма. Въпросът за произхода й
По-нататък се подчертава, че комедията е драма и в
това Софокъл и Аристофан си приличат като поети –
иначе, ако се мисли за сериозността, Софокъл е по-близо
до Омир като автор на „Илиадата“ (1448а 26-28).
Прави се кратко отклонение за произхода на комическите
представления – дали са изобретени от мегарците,
било тези до Атина, било онези в Сицилия, откъдето
бил и Епихарм, по-ранен от атинските комедиографи
Хионид и Магнес. И се привличат аргументи: било
във връзка с възможността, защото при мегарците
демокрация е имало по-рано, отколкото при атиняните,
било във връзка с названията – че „комедия“ идвало
от дорийското „коме“ (което е предградие или селище
в периферията на града); и че изобщо „драма“ е от
дорийското „драо“, а не от по-употребяваното в Атина
„пратто“ (1448а 30-1448b 1).
А иначе смехотворна поезия е имало и преди
драматическата комедия и това пак зависи от
характерите – каквито са по характер поетите, такива
са и техните герои.
Така че творците с по-благопристоен характер
12
(σεμνότεροι) се насочват към създаване на химни
и възхвали, тъй като се
интересуват от красиви
действия (καλὰς ἐμιμοῦντο πράξεις
), а по-дребнавите (εὐτελέστεροι) се
Литературен вестник 25-31.01.2017
заемат със стихотворни нападки (подигравки, злословия
- ψόγους ποιούντες). Това е защото предпочитат да
изобразяват действията на по-лошите ( τῶν φαύλων)
(1448b 25-26).
Тази склонност – да се изобразява по-доброто, или
напротив, по-лошото в характерите – ще създаде
видовата разлика на комедията по отношение на
трагедията; иначе във всичко друго те могат да си
приличат.
4. Същинското смешно. Заслугата на Омир
Стихотворните нападки, наречени според употребявания
за тях размер „ямби“ (имало е и глагол ἰαμβίζω), все още
не са били поезия, защото не са подражание, а са по-скоро
реторика. Тъй като те били насочени винаги против
конкретни лица и следователно не били за „общото“,
което е самият образ на порочния или неспособен човек, а
не образът на кое да е отделно взето (историческо) лице.
Така че било необходимо някой да „измисли“ (сътвори)
образ на комическо лице; и това, казва Аристотел, е
направено от Омир в поемата „Маргит“ .
Затова Омир е първият, който заслужава да бъде наречен
комически поет, защото той пръв видял смешното
в общото, и благодарение на това могъл да измисли
комически образ; и е въвел смешното в поезията, като
го е отделил от действителните лица и е избегнал
интересуващата се от отделно взетото „проза“
(каквито са историята и реториката) (τὸ γελοῖον
δραματοποιήσας) (1448b 28-37).
Така „Маргит“ е станал поетическо откритие,
аналогично на „Илиада“ и „Одисея“ (където в различна
степен присъства трагическото); и поетите след Омир,
които са го следвали, са се откъснали от химните и
подигравателните ямби, и са преминали към по-сложните
видове „трагедия“ и „комедия“ (1448b 38 – 1449a 5).
5. Театралната форма. За историческото й развитие
се знае малко
Аристотел не отминава и въпроса за самата театрална
форма на комедията – откъде се е появила тя. Според
него тя се е развила на основата на фалическите шествия
(ἀπὸ τῶν τὰ φαλλικὰ ἃ ἔτι καὶ νῦν ἐν πολλαῖς τῶν πόλεων
νομιζόμενα), каквито впрочем е имало и по негово време.
И по-точно, както трагедията идва от „запевачите на
дитирамба“, които са се превърнали в първите, отделени
от хора актьори, така и при комедията първи актьори
са се оказали (вероятно) предводителите на фалическите
шествия (1449a 7 - 1449a 14).
После се обсъжда историческото развитие на комедията
или по-точно това, защо то е по-слабо познато от това
на трагедията (1449а 38 – 1449b 8).
Това е поради несериозността й, заради която не й
обръщали толкова внимание, колкото на трагедията; и
архонтът късно е дал хор, а преди това били доброволци.
Не се знае за маските и броя актьори – кой кога ги е
въвеждал и променял.
Фабулите първо се явяват в Сицилия (Епихарм
и Формис), а в Атина – Кратес, който изоставя
„ямбическата идея“ и се заема с речи и фабули (които
вече са подражания на общото).
6. Определение за комедия и смешно
В глава 5 се дава кратко определение за комедия, свързано
с определението на смешното (τὸ γελοῖον, 1449а 32-36).
Както беше казано и по-рано, тя е изображение на „по-
лоши“ (характери) (μίμησις φαυλοτέρων ), но не напълно
порочни или „не порочни във всяко отношение“ (οὐ κατὰ
πᾶσαν κακίαν ). Така че смехът се появява при възприемане
на „отчасти порочен“ характер; тъй като напълно
порочният би трябвало да създаде по-скоро отвращение.
„Смешното: това е грешка и грозота, която обаче
е безболезнена и не гибелна; така смешното лице е
изкривено и загрозено без болка.“
7. Комическата фабула
Освен това комедията би трябвало да завършва
щастливо, както изглежда от казаното в 1453а 32-39.
Изходът й е или противоположен за добрите и лошите
(спасение за добрите, гибел за лошите, както в „Одисея“)
или щастлив за всички, както някой бил представил
най-зли врагове като Орест и Егист накрая да се
сприятеляват и никой никого да не убива.
Този последният изход, казва Аристотел, макар да е
употребяван от някои трагици, повече подхожда на
комедията - не само защото е безболезнен за всички, но
и защото е смешен, тъй като изглежда като пародия на
общоизвестния разказ за отмъщението на Орест.
Универсално
озадачаване:
философията,
практика за
способността ни за
мислене
Д-р Стасинос Ставрианеас е
преподавател по философия в
Университета в Патра (Гърция).
Защитил е дисертация на тема
Nature and Essence in Aristotle’s
Logical and Biological Works в
университета в Единбург. Автор
е на множество статии и студии
върху Аристотеловата онтология и
логика като основа за разбирането на
природата. Преводач и коментатор
е на най-важното в методологическо
отношение съчинение за философията
на живото: За частите на животните. Интересите му
са съсредоточени върху проблемите на метафизиката,
епистемологията и биологията в античната философия,
преди всичко при Платон и Аристотел. По време на
конференцията „Предизвикателството Аристотел“,
проведена в края на ноември в СУ, д-р Стасинос
Ставрианеас представи единствения доклад за
биологическите схващания на създателя на Ликейона.
Неговият пленарен доклад бе на тема The Good, the Bad and
the Ugly: Final Causes and their Failures in Aristotle’s Account of
Animal Generation, и така тази важна сфера от мисловната
вселена на Философа не остана неосветена. (Д.Г.)
Кога разбрахте, че философските въпроси ви
вълнуват?
Мисля, че всеки от много рано е бил развълнуван и
озадачен от въпроси, които в крайна сметка се оказват
философски. Или поне от въпроси, които в крайна
сметка достигат до някаква сериозен и фундаментален
философски проблем. Това са въпросите, които по
някакъв начин са най-важни. Въпросът е дали и кога ние
разбираме, че тези въпроси имат дълга история и са
занимавали философите вероятно векове, както и дали и
кога ние разбираме, че съществува метод за формулиране
на отговор на такива въпроси чрез претегляне на
аргументите за и против с добре дефинирани критерии.
Според мен те са ме вълнували от рано, вероятно като
тийнейджър. Разбрах обаче, че съществува метод за
работата с тях, метод, който ние можем да наречем
философски, едва когато систематично започнах
специализация по философия.
Кой беше първият прочетен от вас философ?
Можете ли да опишете вашите първи
впечатления?
Първите философи, които прочетох, бяха политически
философи. Маркс, Енгелс, Кропоткин, Бакунин, както
и съвременни философи в марксистката и анархистка
традиция. Моето първо впечатление беше, че те дават
глас на моите собствени мисли и тревоги за света около
мен и за моето място в него. Първият античен философ,
обаче, който четох, беше Епикур. Впечатлението беше
отново това щастливо чувство и удивление, че някой
е изразил по много ясен начин отговорите на въпроси,
които дълбоко са ме озадачавали.
Можете ли да ни кажете какво мислите за тези
автори днес?
Никога не съм имал възможността или може би желанието
да се връщам към трудовете на политическите философи,
които бях чел като тийнейджър. Винаги обаче се връщам
към Епикур. Това и днес е нещо много скъпо за мен.
Смятате ли, че студентите днес имат
интерес към античността?
Трудно е да се каже. Със сигурност гръцките студенти
се интересуват в някаква степен от гръцката
античност, тъй като получават своето образование
в една култура, ценяща античността, без обаче да са
много наясно защо заниманията с нея са важни. Така
че много често се случва най-умните студенти да се
питат каква е ценността от изучаването на една
цивилизация, или на текстове на едно общество, което
отдавна е отминало. И не е лесно да се реагира на
нуждата от задоволителен отговор тук.
Смятате ли, че темите на античността трябва
да бъдат разглеждани в тяхната връзка със
съвременните теми?
Мисля, че това е един от начините античната
философия да бъде направена атрактивна. Макар
на стр. 15
Аристотел като читател на поезия
(без да се брои „Поетика“)
Невена Панова
Възможна ли е темата за Аристотел като читател? Не
Аристотел, който доста убедително и влиятелно стои
на мястото си като един от първите съсредоточени
литературни критици, а просто като литературен
реципиент, който, според културната ситуация на
епохата, помни немалка част от прочетеното и свободно
го цитира. Tака всъщност издава и собствените си
читателски предпочитания, като или ги използва като
допълнителна аргументация, говорейки за други неща,
или пък просто не успява да ги прикрие. Но и още: доколко
разграничими са тези „ремарки“, когато се отнасят
до различните типове поезия, или те са някак по-скоро
„съсловни“ и представят отношението на автора на
философски трактати към поетите изобщо? Точно
заради този фокус на интереса ни се опитваме да не се
занимаваме с „Поетика“ и „Реторика“, тъй като там
Аристотел неизбежно ще говори за поетите, неизбежно
ще ги разграничава, и цитира; ще се вчитаме повече в
текстове като „Никомахова етика“ и „Политика“.
В началото обаче и все пак един поглед към „Поетика“
не можем да пропуснем, за да се сдобием именно с
въвеждащо определение за това какво е поезията
изобщо. Става дума за известния пасаж от Девета
глава за историята и философията (и поезията):
„От казаното става ясно, че задачата на поета е да
говори не за станалото, а за онова, което би станало,
т.е. възможното по вероятност или необходимост...
Същинската разлика между историка и философа е
в това, че първият говори за станалото, а вторият
за онова, което би станало. Затова и поезията е по-
философска, а и по-сериозна от историята, защото
поетът говори повече за общото (τὰ καθόλου), докато
историята – за конкретното (τὰ καθ᾽ ἕκαστον).“ (Poet.,
9, 1451a–b)1. И така, ако се опрем на това твърдение,
което в контекста на „Поетика“ е, разбира се, много
по-дълбоко философски аргументирано (и детайлно
доразвито, включително при съпоставяне вече и на
отделни поетически жанрове на следващите редове),
и го разчетем буквално, то излиза, че поезията, а
и философията, но също така и поезията „в услуга
на“ философията, предлагат един общ поглед, един
универсален ценностен компендиум, и то, като че
ли, не само когато става дума за поучителната,
дидактична поезия, а в такава роля може да се озове
също героическият епос, а и всеки клон на лириката. И
още: макар и при действително по-свободно разчитане,
горният пасаж легитимира самото общо ползване на
поетическото наследство, което е така характерно
почти без изключение за всички прозаици от епохата
на Класиката и следващите времена: и философи, и
историци. Рядко и Аристотел, извън „Поетика“ и
„Реторика“, се задълбочава върху това у кой точно поет
е прочел нещо, дори да го споменава поименно (това по-
скоро е негов личен моментен жест на историк, забежка
към конкретното).
Да, именно като универсално обяснение, на което
авторът-философ-читател и неговият читател
следва да се доверят, често в етически хоризонт, се
явявят общите бележки за поетите, като тази за
страстта/гнева от „Политика“: „...ако човек смята,
че го подценяват, гневът (θυμός) му избухва по-силно
срещу приятелите, отколкото срещу чуждите. Затова
и Архилох с право (προσηκόντως) упреква приятелите
си, като се обръща към сърцето си (διαλέγεται πρὸς τὸν
θυμόν): „Заради приятелите страдаш ти.“ (Pol. VII, 7,
1328a)2. Поетът, в случая той носи името Архилох, е
цитиран уверено и спокойно, като несъмнен авторитет,
който не може да бъде оспорен, въпреки че ямбическият
регистър, в който Архилох е най-силен, понякога трябва
да се чете наопаки, през ирония, дори леко жестока,
или през горчива самоирония; а литературното, освен в
размера на малкия цитат, е още в пестеливото, но все
пак ясно насочване към вътрешния диалог с духа/сърцето/
страстта като контекст на фрагмента, въпреки че той
е оценен (и така – похвален) функционално – просто като
подходящо формулиран.
Подобно равно, но еднозначно положително обръщане
към (очакван) поет, Хезиод, се открива и на едно друго,
доста по-ранно място от „Политика“ (Pol. I, 2, 1252b),
представящо семейството като първата естествена
общност – и според Аристотел, и според Хезиод:  „...
и Хезиод е прав, като [в стихове, добавка Н.П.]
казва  (ὀρθῶς Ἡσίοδος εἶπε ποιήσας): „Дом най-напред и
жена са ти нужни, и вол за оране.“3.  за добродетели на характера, както е у Аристотел,
Накратко и паралелно тук може да се помести и
следният пасаж от „Атинската полития“, защото
в него, също накратко, е споменато поетическото
наследство на Солон, което би могло да се ползва
1
Прев. Г. Гочев, 2016.
2
Прев. (тук и на следв. откъси от „Политика“) А. Герджиков,
1995.
3
Прев. (тук и на следв. откъси от Хезиод) Ст. Недялкова, 1988.
като извор за политическата му дейност – подход,
широко ползван и от съвременни изследователи, а
за Аристотел той изглежда дори по-безпроблемен
и затова свободно нарежда поезията на Солон сред
изворите за съответната реформа (какви са другите
не е ясно от прекия цитат, но предполагаме, че става
дума и за поезия отново, и за проза): „Че е станало
именно така, свидетелстват всички автори, пък и сам
той [Солон] споменава това в поезията си (αὐτὸς ἐν τῇ
ποιήσει μέμνηται).“ (Const.Ath. 12, 1)4.
Разбира се, по-ценни са случаите, в които Аристотел
не само се опира, като ги споменава, на поетически
свидетелства, за да легитимира своя теза, но вплита
цели стихове в аргументацията си в проза, защото
тогава неговата „вяра“ в думите на съответния (назован
или анонимно привлечен) поет изглежда още по-стабилна.
Така е конструирано едно място от „Никомахова
етика“ (Nic.Eth. I, 4, 1095b), предлагащо най-ранния за
този трактат поетически цитат, който принадлежи
на Хезиод. Темата в съответната глава е правилното
разбиране за „прекрасните и справедливите дела и
изобщо за политическите работи“5, но постигането на
такова разбиране не е лесно, то е обвързано, несъмнено,
с правилно възпитание, а когато такова отсъства или
не оказва резултат, на помощ идва именно Хезиод, и
неразбиращият е подканен, дори попринуден ἀκουσάτω
τῶν Ἡσιόδου – да се вслуша в (и стресне от?) следните
действително сентенциозни стихове, които цитираме и
тук, за да опоетизираме в известна степен и собствения
си текст („Дела и дни“, 293, 295–7):
Най-добър е този, който сам разбира всичко;
добър е също онзи, който вслушва се в добър съвет.
А който нито сам разбира, нито пък приема присърце
съветите на друг човек, е просто безполезен.
Дотук два примера бяха от Хезиод и може би вече
естествено възниква въпросът: Как Аристотел чете
Омир? Чете го също много, разбира се, макар и да показва
това през препращане към неговия героически епос по-
дискретно или по-индиректно: особено в „Никомахова
етика“ на Омир се случва по-често да остава скрит
зад един или друг свой стих, докато в пасажите,
които видяхме, Хезиод още с името си гарантира
убедителността на дадено твърдение. Такова, макар и
само хипотетично и минимално, „пренебрегване“ на Омир
е обвързано с фона на собствения Аристотелов текст,
който сякаш изисква по-бързо даване на по-универсални
примери, които, най-вероятно, са били широко познати
и за Аристотеловата пряка публика. Така всъщност
казваме нещо донякъде противоположно на горното:
Омир не се назовава винаги не защото не е интересен,
а защото е по подразбиране познат, и то с добра слава,
затова и няма нужда да се обсъжда като литература:
той понякога е просто неизчерпаем извор на сведения и
сюжети, а през тях – и на поуки.
Например, във Втора книга на „Никомахова етика“,
когато се дискутира силата на етическата добродетел
като среда (между два порока), откриваме две
последователни препратки към Омир (който остава
неназован), веднъж към „Одисея“, веднъж към „Илиада“;
в първия случай има и цитиран стих, във втория –
няма, но и на двете места всъщност става дума не
а за отделни, дори практически, съвети и ситуации,
но през тях е препотвърдена тезата на Аристотел за
предимството на средното решение, на „по-малкото
зло“, така че подобни препратки правят текста по-
4
Прев. (тук и на следв. откъси от „Атинската полития“) Цв.
Панициду, Х. Паницидис, 1993.
5
Прев. (тук и на следв. откъси от „Никомахова етика“) Вл.
Маринов, 2016: <http://bogdanbogdanov.net/pdf/278.pdf>.
пъстър, а така – и
по-убедителен (и
по своеобразен
начин приличат
на Омировите
сравнения, които
също са по природа
„непълни“). Първо се
загатва за епизода
на раздялата на
Калипсо с Одисей
и Аристотел
цитира съвета на
богинята-магьосница
за внимателно
удържане на кораба/
сала далеч от всички
опасности (Nic.Eth.,
Сн. Радослав Чичев
ІІ, 9, 1109a). Малко
по-късно е намесено
присъствието
на Елена в Троя,
докато Аристотел
всъщност говори
за удържането на
насладата: „С други
думи, нужно е да изпитваме към насладата същото,
което старейшините в Троя изпитвали към Елена, и
във всички случаи да си повтаряме техните думи: ако
я отпратим по посочения начин, ще грешим по-малко.“
(Nic.Eth., ІІ, 9, 1109b).
В по-редки случаи Аристотел все пак може да бъде
четен като извор за организацията и динамиката на
литературния живот, такъв случай е следният пасаж
от „Атинската полития“: „Хипарх и Хипий поели
управлението... понеже бил по-възрастен, разумен и
с качества на политик, Хипий го оглавил. Хипарх пък
бил с весел и влюбчив характер и обичал изкуството
(φιλόμουσος), той именно привлякъл Анакреонт,
Симонид и други поети.“ (Const.Ath. 18, 1). В случая не
можем категорично да кажем, че Аристотел споменава
съвсем безрезервно поетите, по-скоро само посочва,
че интересът към музическото (т.е. и поетическото)
върви с една обща влюбчивост, както е при Хипарх, и със
склонност към игра и веселие, т.е. и черта на характера
е заниманието/реципирането на изкуство; и отчита
факта, че владетелят (явно ако е със съответстващ
характер) може да спомага за осъществяването на тази
връзка, да стимулира развитието на литературния
живот.
За музиката като образователен, общностен и
държавнически въпрос става дума и в следния откъс
от „Политика“, в който също можем (контекстуално
логично е) да приемем, че към музиката се числи
и поезията сама по себе си, и така разбираме за
какви общи цели следва да служат и музиката, и
поезията, но по-тясно откъсът прави впечатление и с
междутекстовото заиграване с едно специфично понятие
и със съзнанието на автора Аристотел, че „катарсис“
започва да се оформя като литературен термин,
за чието разясняване следва да се чете (своеобразна
малка автореклама) и специализираният трактат,
„Поетика“: „... смятаме, че не трябва да използваме
музиката само за една цел, а за повече – и за възпитание,
и за очистване (какво наричаме очистване (κάθαρσις),
ще кажем по-ясно в изследването за поетиката, а
тук просто използваме това понятие), и, трето, за
забавление – за отмора и почивка от напрежението.“ (Pol.
VIIІ, 7, 1341a).
А ако търсим още по-общи, и така – финални за нас
– изказвания на Аристотел за поетите, ще успеем да
открием и такива: откъс, отново от „Никомахова
етика“, посветен на по-скоро разточителната щедрост:
„По-щедри, изглежда, са хората, които не са спечелили
имуществото си сами, а са го наследили: както защото
не познават нуждата, така и защото всички – подобно на
родителите и поетите (ὥσπερ οἱ γονεῖς καὶ οἱ ποιηταί) –
са по-привързани към създаденото от самите тях (τὰ
αὑτῶν ἔργα).“ (Nic.Eth. ІV, 1, 1120b). Склонни сме тук
да разчетем имплицирана темата за поетическото
боговдъхновение и дължащия се на него респект към
поетите, и творците изобщо, приравнени в случая с
родителите, а произведенията са им (като) деца, към
които те, поетите, следва да са силно привързани и
отговорни, а не твърде „щедри“ и либерални). Всъщност
тук сякаш е представена една малко необичйна идея за
ценността на собственото авторство, оформила се
13
на гръцкия литератрен хоризонт
постепенно поради неговия силен
устен момент, допускащ до късно
време едно по-свободно авторство,
и своеобразно съавторство, което
сякаш частично се пази и в модела,
по който Аристотел ползва
поетите. Литературен вестник 25-31.01.2017
De Anima и коментарната традиция
като извор и парадигма за философската антропология
Иван Колев
Обичайната идея за философската антропология свързва
названието най-вече с имената на Макс Шелер, Хелмут
Плеснер и Арнолд Гелен, при което я разполага времево в
първата половина на ХХ век, а пространствено - в Кьолн
и няколко други немски университета. Това разбиране
обаче е твърде тясно и исторически некоректно. В
своята знаменита книга Мястото на човека в космоса
Макс Шелер изрично пише, че неговото намерение е
[само] „да представи един нов [!] опит за философската
антропология“ (Scheler 2008:11). И това отговаря по-
точно на положението на нещата.
Първо, защото най-много книги по философска
антропология са написани не през ХХ век, а в „епохата на
Гьоте“. Второ, защото философска по съдържанието си
антропология можем да открием много преди появата и
утвърждаването на названието.
В почти всяка класическа философия има някаква
„философия на човека“, която дефинира по своему
„същността и различието“ на човека. Философската
антропология обаче е специфична парадигма за изграждане
на философия на човека. Спецификата се основава
на отказ да се приемат редукционистки концепции
за човека и в стремеж към концепция за „цялостния
човек“. Защото много философи, търсейки различието
на човека (спрямо Бога, спрямо животните и спрямо
всичко останало в света), приемат за същност някаква
особеност, която не дава възможност да се осмисля
цялостта на човешкия опит. Примерите за такива
подходи са изобилни – спиритуализми и материализми,
рационализми и емпиризми, прагматизми и психологизми,
сциентизми и „романтизми“, и още много други.
Според позицията, която опитвам да развивам
и защитавам, най-лаконичното дефиниране на
философската антропология гласи следното:
„философската антропология е философия на цялостния
човек“. Дефинитивът „цялостен човек“ идва от немския
израз „der ganze Mensch“, навлязъл в употреба в Германия
в средата на XVIII в. най-напред в средите на „лекарите-
философи“, или „разумните лекари“ („die vernünftige
Ärzte“), като антитеза спрямо „картезианската
медицина“, която лекува „тялото без душа“ [Целе, Zelle
2001].
Тази идея за „цялостния човек“ е лайтмотив в една много
дълга традиция, която, според мен, започва с трактата
За душата (De Anima) на Аристотел и се консолидира от
многото десетки негови издания, преводи и коментари
през вековете от античността до днес. Какви са
основанията за това твърдение?
Първо, за да схване и представи спецификата на
душата Аристотел специално изобретява нова дума –
ἐντελέχεια. Тази инвенция му позволява да даде основната
дефиниция на душата по начин, който изключва всеки
редукционизъм и дуализъм: „душата е ентелехия на
тялото“. Второ, чрез понятието δύναμις (способност)
Аристотел осигурява органично разчленение на душата
на множество способности, които покриват без
остатък целия спектър от човешкия опит. Трето,
чрез ἐντελέχεια и δύναμις Аристотел като „философ-
виталист“, в контраст с „математикоцентричния
Платон“ и „реистичния Демокрит“, не противопоставя
човешкото същество на другите форми на виталност –
растения и животни, а „екологично“ го приобщава ведно с
тях в един геоцентричен космос.
Правотата на Аристотел може да получи потвърждение
и подкрепа от обстоятелството, че днес, когато
все по-актуално е диференцирането между човека и
изкуствения интелект, посредством продължения,
трансформации и метаморфози на понятията ἐντελέχεια
(интенционалност, екзистенция) и δύναμις (способности,
модалности на човешкия опит) имаме достатъчно
силен понятиен апарат, с който можем да съхраним
„достойнството на човека“. Не бихме приписали
на изкуствения интелект нито ἐντελέχεια, нито
способности, нито техните близки понятийни деривати.
По този начин метафизичното място на човешкото
същество е по-скоро, струва ми се, в един „еко-отбор“
с Гея, растенията и животните, отколкото във
футуристичен технополис. Човекът, както пише Кант в
своите Лекции по антропология, е Erdwesen (землянин).
* субстанцията от 412а-b на De Anima, пояснявайки, че
Така разбираната философска антропология има четири
исторически етапа:
1. Тематичен, който започва със За душата на
Аристотел около 330 г. пр. Хр.;
2. Номинален, от появата на термина anthropologia
през 1501 г. в книгата Anthropologium de hominis dignitate
на Магнус Хунт, двойният доктор (медицина и теология)
14
от Лайпциг.
3. Дисциплинарен, в
„епохата на Гьоте“, когато в
една и съща година (1772) Ернст
Платнер публикува книгата си
Литературен вестник 25-31.01.2017
Сн. Радослав Чичев
Нова антропология, а Имануел Кант започва да чете
всеки зимен семестър своите Лекции по антропология,
използвайки за основа раздела „Емпирична психология“ от
Метафизика на Александер Готлиб Баумгартен („бащата
на естетиката“).
4. Парадигмален, започващ с едновременната поява
през 1928 г. на книгите Мястото на човека в космоса на
Макс Шелер и Степените на органичното на Хелмут
Плеснер.
Трактатът За душата на Аристотел e не само
репер за една времева фаза в така очертаната
историческа последователност, но се утвърждава като
субстанциална основа, която чрез огромния брой издания,
преводи и коментари подхранва, стабилизира и придава
интегритет на „философията на цялостния човек“.
Първото мащабно издание на коментарите на De Anima
е осъществено в поредицата Commentaria in Aristotelem
Graeca (CAG, 23 тома) под ръководството на Херман
Дийлс в периода 1882-1909, а от 1987 г. Ричард Сорабджи
ръководи проект на ново, по-пълно изданиe, което през
2016 г. достигна до 104 тома.
Най-старият запазен коментар е този на Александър
Афродизийски (парафраза от около 200 г. сл. Хр.), а най-
новият е от 2012 г. на Юджийн Гендлин, американски
философ и психотерапет. Издателите, преводачите
и коментаторите (често едно и също лице) не само
разясняват текста, терминологията и идеите на
Аристотел, но често правят съществени разширения и
допълнения на тематиката.
Александър Афродизийски (II-II в.) доразвива важната
тема за „общото сетиво“. Темистий (IV в.) акцентира
върху това, че Аристотел е тематизирал въпроса за
метода, чрез който философът има достъп до душата.
Симплиций, както смята Сорабджи (или Присциан,
според преводача Карлос Стийл) през VI в. акцентира
върху активния характер на сетивата в сетивното
познание. Коментаторът използва понятието probole,
което Carlos Steel превежда като projection.
Най-детайлният коментар на De Anima е дело на Йоан
Филопон (Йоан от Александрия), който живее през VI в.
и скрупульозно коментира всяко изречение на Аристотел.
Съвременното издание на коментара е в цели шест
тома. Йоан въвежда различието между рационални
и ирационални способности, а също термина „втора
ентелехия“.
През XI в. Авицена в своята енциклопедична книга Kitab
al-Shifa разглежда способностите йерархично и увеличава
интериорността на душата чрез въвеждането на
цели пет вътрешни сетива, но в противовес добавя и
анатомични елементи. Следващият век Авероес прави
три коментара към De Anima (Голям коментар, Среден
коментар и Малък коментар) и достига до свой синтез
на дефинициите за душата на Платон и Аристотел чрез
формулата „душата е субстанциална форма“.
Коментарът на Тома от Аквино Sententia libri de Anima
е направен вероятно през 1267–1268 г. като ползва
латински превод. Тома анализира трудния текст за
акциденталните форми не придават съществуване, а
само характеристиката на нещото като едно или друго,
докато субстанциалната форма придава битие (1994: 75).
Един от най-влиятелните коментари, написани през
XVI в., е коментарът на Филип Меланхтон (1497 – 1560),
наричан Praeceptor Germaniae (учителят на Германия),
сподвижник и продължител на делото на Мартин Лутер.
Меланхтон се старае да уточни много от основните
термини на Аристотел и прави това в полемика с
Цицерон. Така например обръща внимание, че смисълът
на ἐντελέχεια е да изрази непрекъснатостта (continua), а
не само целта и края (Melanchthon 1542: 26). След като
представя понятията ентелехия и енергия, Меланхтон
подробно излага човешката анатомия, позовавайки се
основно на Гален. Анатомичното
допълнение се простира на повече
от сто страници и през XVI в.
книгата се използва като учебник
по анатомия в университетите в
протестантските земи.
Първият френски превод и
коментар на De Anima e публикуван
през 1846 г. и e дело на Бартелеми-
Сен-Илер (1805–1895). Рядко се
случва политик да има мащабни и
задълбочени академични занимания
с древни философски текстове,
но случаят с Бартелеми-Сен-
Илер е точно такъв. Неговият
opus magnum е един пълен превод
на Аристотел в тридесет и пет
тома. Коментарът на Бартелеми-
Сен-Илер е подстрочен, но
въпреки това е доста подробен
и не отстъпва на известните
исторически коментари.
Според критичния и взискателен
поглед на Бартелеми-Сен-Илер Аристотел прави четири
основни грешки в трактата De Anima:
• не придава на душата статус на субстанция, т.е.
на свободна и различна от всичко останало сила;
• не намира място за моралните способности на
човека;
• не вярва в безсмъртието на душата;
• не поставя душата като основа на философията
и науките (1846: XLIII).
Не бихме могли да причислим хабилитационния труд Die
Psychologie des Aristoteles, insbesondere seiner Lehre vom
nous poi­etikos (1867) на Франц Брентано (1838-1917) към
жанра коментар на De Anima, но този текст помага
да се трансферира латинското intentio на Августин в
съвременното понятие за интенционалност, което
Брентано въвежда няколко години по-късно в книгата
си Psychologie vom empirischen Standpunkt (1874) и с
това съдейства за неоаристотелианско фундиране на
съвременната феноменология и на феноменологичната
антропология, чиито образцови представители са Макс
Шелер и Пол Рикьор.
Мартин Хайдегер посвещава на De Anima един от
ранните си семинари, през летния семестър на 1921 г.,
и опитва да се възползва от δύναμις на Аристотел за
едно онтологично обезценяване на Аза, което напълно
ще се изяви в Битие и време (1927). Според направеното
в семинара тълкуване „Аристотел разбира Аза като
δύναμις“, което за Хайдегер ще рече „аз мога“ (Heidegger-
Jahrbuch 3. 2007:20).
Тези исторически щрихи имаха за цел да представят
някои разяснения относно генезиса на метафизичното
дефиниране на човека като „модално същество“ (Колев,
2011) и изграждането на философска антропология на
тази основа (Колев, 2013) като повлияни от De Anima на
Аристотел и коментарната традиция.
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:
Авицена (1980) Избранные философские произведения. Москва:
Наука.
Колев, Иван (2011) Битие и възможност. Дисертация.
Колев, Иван (2013) Философска антропология. Идея, генезис,
етапи. София: Изток-Запад.
Шелер, М. (1991) Мястото на човека в космоса. Прев. Ренета
Килева. Изд. „Евразия-Абагар“. С.,
Alexandre D’Aphrodise (2008) De l’Âme. Text grec introduit, traduit
et annoté par M.Bergeron et R. Dufour. Paris: Vrin.
Avicenne (1978) La Metaphysique du Shifā. Livres I à V. Paris: VRIN.
Baumgarten, Alexander Gottlieb (2004) Metaphysik. Übersetzt von
Ge. Friedr. Meier. Dietrich Scheglmann Reprints. Jena.
Barthélemy-Saint-Hilaire, J. (1846) Psychologie d’Aristote. Traité de
l’Âme. Paris: Librairie philosophique de Ladrange.
Brentano, Franz (1973) Psychologie vom empirischen Standpunkt. Bd.
1. Hamburg: Felix Meiner Ferlag.
Denker, Alfred (2007) Heidegger und Aristoteles. Heidegger-
Jahrbuch 3. Freiburg/München. Verlag Karl Alber.
Kusukawa, Sachiko (2006) The Transformation of Natural
Philosophy. The Case of Philip Melanchthon. Cambridge University
Press.
Melanchton, Philip (1542) De Anima. Commentarius. Lugduni, apud
Seb. Gryphium.
Philoponus (2005) On Aristotle’s On the Soul. 1.1-2. London: Bristol
Classical Press.
Priscian (1997) On Theophrastus on Sense-Perception. „Simplicius“
On Aristotle’s On the Soul. 2.5-12. Ithaca/New York.Cornell
University Press.
Scheler, Max (2008) Die Stellung der Mensch im Kosmos. – In:
Scheler, Max (2008) Gesammelte Werke. Bd. 9. Bouvier Verlag Bonn.
Themistius (1996) On Aristotle’s On the Soul. Ithaca/New York.
Cornell University Press.
St. Thomas Aquinas (1994) Commentary on Aristotle’s De Anima.
Dumb Ox Books. Notre Dame. Indiana.
Zelle, Carsten (Hrsg.) (2001), „Vernünftige Ärzte“. Halische
Psychomediziner und die Anfänge der Anthropologie in der
deutschsprachigen Frühaufklärung. Tübingen: Max Niemeyer Verlag.
Аристотел. Голяма етика
1181a24-1183b18
1. Щом възнамеряваме да говорим за етика, трябва първо
да разгледаме част от коя наука е характерът. Можем
накратко да отговорим, че е част от политиката
и на никоя друга. Понеже не е възможно някой да се
занимава с политика, без да е самостоен - искам да кажа
- да е достоен. А да е някой достоен, означава да има
добродетели. Следователно, ако някой желае да постигне
нещо в политиката, трябва да е с достоен характер.
И тъй, както изглежда, изследването на характерите
е част, но и принцип на политиката. И изобщо, по мое
мнение, това изследване заслужено би носило името
«политика», а не «етика».
Трябва, както изглежда, тогава да определим
добродетелта - какво представлява тя и откъде
произхожда. Понеже, без съмнение, е безполезно да
познаваме добродетелта, без да разбираме как и
откъде произхожда. Не трябва да се ограничаваме
само с обмисляне на това какво е добродетелта, но
да изследваме и нейния произход. Толкова повече, че
искаме не само да я познаваме, но и самите ние да сме
добродетелни – и това би било невъзможно, ако не знаем
и как, и от какво се поражда тя.
Следователно, необходимо е да знаем какво е
добродетелта (понеже не е лесно да познаем източника
и начина на пораждането й, ако нямаме знание за това
какво е, което важи и за науките).
Трябва обаче да вземем предвид и онова, което са
казали другите преди нас относно това. Пръв Питагор
се опитва да говори за добродетелта, но неправилно,
защото като отнася добродетелта към числата,
прави неподхождащо на добродетелите изследване.
Справедливостта не е квадратът на някое число.
После идва Сократ, който казва повече и по-добре
по въпроса, но също неправилно, понеже представя
добродетелите като научни знания – нещо, което
е невъзможно. Защото всички науки предполагат
съждение, а разсъждаването се поражда в разумната
част на душата, следователно според Сократ всички
добродетели се пораждат в способната да мисли част на
душата.
От което следва, че като представя добродетелите за
част на научното познание, той отрича неразумната
част на душата и така отрича също страстта и
характера, поради това и доводите му за добродетелите
са погрешни.
Впоследствие, Платон разделя душата на разумна
и неразумна част, и определя за всяка от тях
подобаващите й добродетели - дотук добре. След
това обаче греши, защото свързва {и обединява}
добродетелта с учението си за благото, което
е неправилно, понеже е неуместно. Относно
действителните неща дори и да казва истината, не
е трябвало да говори за добродетелта – между тях
несъмнено няма нищо общо. Дотук тези са, които толкоз
засягат въпроса и по такъв начин. След всичко това
можем да обмислим какво трябва ние самите да кажем
по този въпрос.
Преди всичко трябва да знаем, че всяка наука и всяка
способност имат една цел и това е благото, поради това
нито една наука, нито една способност не може да има
за цел злото. Значи, щом целта на всички способности
е благото, явно целта на най-добрата способност ще
е най-полезното благо. Но все пак изкуството да се
управлява е най-добрата способност и нейната цел ще е
най-полезното благо. Следователно видно е, че трябва да
говорим за нашето благо, а не за благото изобщо. Понеже
не става дума за благото на боговете, то е предмет на
друго учение и е чуждо на изследването ни. Значи ние
трябва да говорим за политическото благо.
По-нататък трябва да разделим и благото. За кой
смисъл на благото ще говорим, понеже думата няма
само едно значение? Благо наричаме или най-доброто у
всяко съществуващо нещо поотделно – това, което е
схванато чрез неговата собствена природа, или когато
е съдържащото останалите блага - и това е идеята
(според Платон) за благото.
И тъй, дали е нужно да говорим за идеята за благото,
или не за нея, а за благото като общото между
всички съществуващи неща? Понеже това изглежда
различно от идеята. От една страна, идеята е нещо
самостоятелно съществуващо и неизменно, от друга
- общото съществува във всичко, следователно не е
тъждествено със самостоятелно съществуващото. Не
е възможно самостоятелно биващото и неизменното по
природата си да съществува във всичко. Ще говорим ли
за присъщото на нещата благо или не? И защо? Защото
това общо се постига чрез определението или чрез
индукцията. Определението цели да означи същността
на всяко едно нещо, или защо е благо, или защо е зло, или
защо е каквото и да било друго. Определението посочва,
че благото като общо е това, поради което дадено нещо
ще е желано заради самото себе си – тогава присъщото
на всички неща съвпада с определението.
Определението казва какво е благо и никоя наука или
способност не може да твърди, че нейната цел е заради
благото. Изследването на това се отнася към друга
способност (понеже нито лечителят, нито строителят
твърди, че здравето или къщата е благо, а единият
казва, че възстановява здравето и как го възстановява,
а другият, че строи къща и как я строи). Ясно е по-
нататък, че и политиката не може да говори за общото
за нещата благо. Защото и тя е наука като останалите,
а видяхме, че нито една способност или наука не може
да смята това за своя цел. Следователно не може
политиката да говори за общото благо, както е според
определението. Но не може да говори и за общото благо,
съобразно индукцията. Защо? Защото, когато искаме
да посочим някое конкретно благо или доказваме, че
това определение съответства на благото и на това,
което искаме да покажем като благо, или прибягваме
до индукцията, например; когато искаме да докажем,
че великодушието е благо, казваме, че справедливостта
е благо, мъжеството е благо и изобщо добродетелите,
и че благородството е добродетел, следователно
благородството също е благо. Нито дори за общото
благо съобразно индукцията говори политиката, тъй
като би стигнала до същите невъзможни изводи, както в
случая с общото благо според определението. Защото и в
тоя случай някой ще каже, че цел е благото.
Очевидно трябва да говори за това какво е висшето
благо и то в смисъла на висшето за нас. И изобщо ясно е,
че изследването на общото благо не е възможно за нито
една наука или способност.
Защо? Защото благото се отнася до много категории;
до същността, качеството, количеството, времето,
отношението и до всички останали. Какво и кога е добро
в медицината знае лекарят, кормчията - за управлението
на кораба, за всяко изкуство – вещият в него. Лекарят
знае кога трябва да оперира, а кормчията кога трябва да
плава. При всяко едно изкуство вещият знае кога нещо ще
е добро за него. Нито лекарят знае кога ще е добре да се
плава, нито кормчията кога нещо е добро в медицината.
Значи и така не трябва да говорим за общото благо,
защото „кога“ е присъщо на всички изкуства.
Също така и благото, по отношение на нещо, както и
благото, съответстващо на другите категории са общи
за всички и никое умение, никоя наука не може да каже
за която и да е друга какво и кога е добро за нея. Нито
пък политиката може да говори за общото благо, а за
благото в смисъла на висшето благо и то висшето за нас
благо.
Освен това, ако искаме да разясним нещо, не трябва да
използваме неясни примери, но ясни за неясните неща,
а за умозрителните - сетивно възприемаеми, защото
са по-очевидни. Затова когато се говори за благото,
не трябва да се говори за идеята за благото. И все пак
някои мислят, че когато се говори за благото, трябва
да се говори за идеята, понеже, казват те, е необходимо
да се изследва кое е висшето благо, защото то изразява
действителната природа на всяко едно нещо, така че,
както предполагат, идеята би била висшето благо.
Такова е разбирането им и е възможно да имат право. Във
всеки случай политическата наука и способност, за която
сега говорим, изследва не това благо, а кое е благо за нас
самите. (Понеже никоя наука, никое умение не може да
определи своята цел като благо, значи и политиката не
може). Затова тя и не говори за идеята за благото.
Възможно е някой да каже, че поставяйки това благо
за първоначало, може да го използва като отправна
точка в изследването на отделните блага, но и това
не е правилно, защото първоначалата трябва да бъдат
съответстващи. Безсмислено е някой да иска да докаже,
че ъглите на един триъгълник са равни на два прави,
изхождайки от първоначалото, че душата е безсмъртна.
Това първоначало не е подходящо, а първоначалото
трябва да бъде подходящо и във връзка с предмета.
Следователно, може да се докаже, че сборът от
ъглите на триъгълника е равен на два прави ъгъла и без
безсмъртието на душата. По същия начин и благата
могат да бъдат разглеждани без идеята за благо, ето
защо това благо не е подходящото първоначало.
Не е прав и Сократ, който отнася добродетелите към
областта на науките, понеже смята, че нищо не трябва
да бъде напразно, но от това, че добродетелите са част
от научното знание следва, че тъкмо добродетелите са
безполезни. Защо? Понеже при науките, щом някой познае
какво е дадена наука, става учен (който е познал какво
е медицината, става лекар - същото е и при другите
науки), но при добродетелите това не се получава:
който знае какво е справедливостта, не става незабавно
справедлив, точно тъй е и с останалите добродетели.
Следва, че и напразни са добродетелите и науки не са.
Преводът е направен по изданието: Loeb Classical Library,
Aristotle XVIII, LCL 287, Harvard, 1997, ISBN 0-674-99317-9.
Преведе от старогръцки Хараламби Паницидис
Сн. Радослав Чичев
Универсално озадачаване...
от стр. 12
че човек трябва да бъде много внимателен, когато
сравнява антични, модерни и съвременни гледни
точки, това все пак е един мощен инструмент, който
може да бъде използван, за да предизвика интереса на
студентите към античните мислители. Има различни
начини, които може да се използват, за да се свърже
съвременната дискусия с античните автори. И според
мен тези начини не са уникални за философията,
но са в сила повече или по-малко за всяка област на
човешката наука и занимания. Античните автори,
пишейки относно философията, са правили нещо
много подобно на това, което ние правим, когато
правим философия. И по отношение на метода, и по
отношение на проблемите, които се поставят и
анализират. В същото време те са били в една много
различна социална среда, използвали са терминология,
различаваща се много от нашата, формулирали са
дистинкции по различни начини и т.н. Така че аз се
опитвам да изведа на преден план както приликите,
които образуват общото между тях и нас, така и
разликите, които ни отличават. За да се изразя малко
по-грубо, приликите показват, че и тук съществува
универсалност по отношение на озадачаването,
което определени въпроси провокират. Разликите,
от друга страна, ни помагат да разберем, че има
алтернативни начини за подхождане към и третиране
на философските загадки.
Какъв е вашият отговор на това?
Доколкото става дума за философията като цяло, аз
се фокусирам върху идеята, че философията учи как
да се мисли, да се анализират проблеми, да се взимат
решения, много често за проблеми и решения, които
се отнасят директно до нас и са от огромно значение
за нашия живот. До такава степен, че философията е
практика за нашата способност за мислене, и вместо
да изглежда второстепенна, тя представлява най-
важното практическо упражнение, на което можем
да се надяваме. Античната философия позволява да се
премине една такава практика от самото начало на
историята на западната мисъл, сиреч, така да се каже,
да се изследват нещата от началото.
Освен това приемам, че абсолютно всичко от някаква
гледна точка може да се разглежда като губене на
време. По-специално, защото други неща се разглеждат
като по-спешни, макар в крайна сметка да са по-
маловажни. И после, склонен съм да предположа, че е
лукс на академичния живот това, че ни се позволява
да изследваме теми, които хората смятат за губене
на време - нещо, което можем да правим само за
удоволствие. Това е възможност, която не всеки има,
и понякога е това, което ни позволява да излезем извън
житейските нужди и да спечелим една различна гледна
точка, от която сме свободни да се занимаваме не с
това, от което директно се нуждаем, но с това, което
15
желаем, каквото и да е то.
Въпроси и превод от английски:
Зоя Христова-Димитрова
Литературен вестник 25-31.01.2017
Древните автори и съвременните грижи
Д-р Марк Сентези е
преподавател по философия
в Щатския университет
на Пенсилвания.
Защитил е дисертация
върху Аристотеловата
концепция за движението.
Има публикации и
провежда курсове върху
проблеми от областите
на метафизиката,
епистемологията,
етиката, антропологията
и философията на
образованието. В
конференцията
„Предизвикателството
Аристотел“ участва с
доклад на тема Genesis and
the Priority of Energeia in Met.
IX. 8.
Кога за пръв път започнахте да си задавате
философски въпроси?
Отначало започнах да се интересувам от философия през
интереса ми към природата, съзнанието и изкуството,
особено поезията. Когато бях на осем години бях наясно
за значителните щети, които нашата цивилизация
нанася на естествения свят: макар щетите, които
нанасяме индивидуално, да са малки, колективно ние
сме отговорни за света. Колективната отговорност е
голямо нещо, за което да се бори един осемгодишен!
Също така се интересувах от начина, по който
поезията индиректно изразява съзнанието: чрез описание
на дъжда един поет ни кара да чувстваме това, което
чувства той. С други думи, в поезията това как
изглежда светът е неотделимо от съзнанието. Когато
по-късно прочетох Кантовата Критика на чистия
разум, разбрах неговата версия на това твърдение
веднага.
Когато кандидатствах в университета, не можех да
реша дали да уча компютърни науки (тоест динамични
логически системи), физика (изследване на природата),
или хуманитарни науки. Така че аз избрах степен в
Свободни изкуства, което покрива „всички най-важни
изследвания за човешките същества“: от митовете
и религията до биологията и физиката, политиката
и изкуството. Бързо открих, че единственото нещо,
което обединява всички тях, е философията. Така сега се
занимавам с философия.
Кой беше първият прочетен от вас философ?
Можете ли да опишете вашите първи
впечатления?
Първият философ, който прочетох, вероятно беше
Платон в гимназиалния курс по История на идеите.
Помня, че бях очарован от силата на диалога да
оформя човешките действия и мисли векове по-късно.
Когато започнах да уча за Френската революция,
открих, че същото нещо се е случвало в салоните
– разнообразни, частни събирания, посветени на
интелектуални дискусии, които са довели, отчасти,
до революцията и раждането на демокрацията във
Франция.
Смятате ли, че студентите днес имат
интерес към античността?
Повечето студенти не осъзнават, че имат интерес
към античността, но щом получат възможност да
я изследват като жива култура и интелектуален
обмен, те започват да осъзнават колко интригуваща
и завладяваща е тя.
Смятате ли, че темите на античността трябва
да бъдат разглеждани в тяхната връзка със
съвременните теми?
Всеки път, когато четем древните автори, ние вече
мислим за тях през нашите съвременни грижи: това
е просто начинът, по който разбираме другите.
Аристотел е бил прав: ние започваме с това, което си
мислим, че знаем, и работим към това, което все още не
знаем, което е по-близо до истината.
Привличам вниманието на студентите към това как те
оформят нашето интелектуално въображение (както се
изразява Косман). Древните ни дават инфраструктурата,
инструментите, средствата, целите и дори мотивите
за мислене, а това е оформило западното мислене и наука
за последните 2500 години. Когато мислим за нещо, ние
използваме техните идеи за това и търсим нещо много
подобно на онова, което те са търсели, по причини много
подобни на техните. Ние често чуваме за необходимостта
да „приложим“ философията към нещата, които ни
вълнуват днес. Поемайки този риск, ние насила поставяме
философията в убежденията и целите, които вече имаме,
превръщайки я в обикновен инструмент. Когато обаче
студентите четат античната философия добре, се
случва нещо по-дълбоко и по-вълнуващо: тя преобразува
разбирането на студентите за света, променя техните
цели. В това отношение не студентите са тези, които
оценяват колко е добра античната философия за тях, а
античната философия е тази, която помага да се оцени
колко добри са студентите като хора, като мислители и
като граждани. Чрез античната философия студентите
осъзнават, че съществуват по-високи цели в живота,
тя събужда в тях желание да бъдат голяма душа, голям
философ и голям мислител, голям обожател или гражданин.
Намирате ли в реакцията на студентите, че
семинарите по античност са „губене на време“?
Студентите обикновено мислят така, защото имат
неясно, но твърдо убеждение в идеята за прогреса. След
като някои са писали много отдавна, хората смятат, че
трябва да бъдат надминати. (Дори мислят, погрешно,
че те би трябвало да са имали „по-прости мисли“ от
нашите. Тази идея по-лесно се разсейва при прочитането
им.) Това обаче, което е фундаментално важно за
човешкия живот, не се изменя много. Спомням си как
една студентка каза как е била изненадана от това колко Сн. Радослав Чичев
мощно и колко полезно е било Аристотеловото описание
на приятелството. Съществуването на iPhones обаче не
променя същината на приятелството или това какво е Невъзможно е да излезеш на улицата, без да срещнеш
щастието или удоволствието. хора, които са посветили своя труд на технологията,
така че е невъзможно за нас да утвърждаваме едно
Бихте ли ми казали колко важен е Аристотел за общество и неговите ценности, без да утвърждаваме
„философията на личността“? технологията. Това донякъде означава, че ние търсим
Според мен Аристотел е изключително важен за технологични решения на нашите проблеми. Наистина,
разбирането на това как да бъдеш личност, защото от всички проблеми в света, тези, които обявяваме
той дава да се разбере, че да бъдеш личност означава да за решими, са проблемите, които могат да бъдат
бъдеш активен: да бъдеш щастлив не е да имаш пари, разрешени с помощта на технологията.
да бъдеш известен или талантлив; това не е кой си
ти, а какво правиш. Студентите също така намират Вторият начин, по който технологията променя
за освежаващо, когато разберат Аристотеловия нашата идея за доброто, е, че технологията
аргумент, че удоволствието е страничен ефект от въплъщава ценностна структура, различна от тази
действието, че поначало ние не търсим удоволствие, но на живите същества: артефактите са добри само
вместо това търсим да правим велики дела. дотолкова, доколкото са инструменти, използвани
от нас, докато живите неща търсят своето
Повечето хора мислят, че всички действия са собствено добро.
средство за постигане на някаква цел: те работят,
за да получат удоволствие, използват любезността Например, когато блендер е счупен, той няма
като вид инструмент за получаване на удоволствие. стойност, така че хората го изхвърлят на боклука. Но
Аристотел твърди, че това е погрешно: добрите едно пиле има своя собствена стойност: то за себе си
действия са добри сами по себе си, те сами по себе се опитва да се храни, живее и вирее дори ако е ранено.
си са цел, няма нищо, което да се търси по-нататък. Неговото добро е различно от моето, което може да
Това означава, че вместо да се налага да минаваме включва това да го изям.
през хедонистични изчисления, съществуват неща,
които просто можем да правим, които имат реална Ние обаче разпространяваме етическата структура
стойност и значение за нашия живот. на технология към други неща, когато се отнасяме към
природата като към ресурс. Например, когато приемаме
Можете ли да ми кажете нещо повече за една от дървета за лишени от стойност, освен доколкото могат
вашите последни публикации – „Как технологията да бъдат направени на сгради или подове, ние действаме
променя наша идея за доброто“? сякаш ценността им зависи от нас.
Технологията променя нашата идея за доброто по
два начина. На първо място, технологията променя Един въпрос относно вашата дисертация
инфраструктурата на етическите решения: тя не само – колко важно е движението за
ни дава нов начин да посрещаме проблемите (например, структурата на съществуващото?
хирургията може да спаси нечий живот или да промени Едно от прочутите твърдения на Аристотел е, че за
външния вид или пола на някога), но в допълнение, тъй съществуващото може да се говори по много начини.
като ние живеем в технологична цивилизация, почти С това той няма предвид, че има много неща, но че
невъзможно е да се действа без да се избира технология. за всяко нещо има няколко начина, по които да бъде
казано, че съществува. Например, тази химикалка
Например, за да съществува мобилният ми телефон, е приспособление за писане (това какво е тя или
трябва да има миньори, пътища, влакове и лодки, каква е нейната форма), тя е твърда пластмаса
регулации и търговски споразумения, политици, (материал), синя (атрибут), тя е способна за писане
правоприлагане, едно общество, в което договорите (потенция). Но ние не говорим достатъчно за това,
се спазват, химици и електротехници и следователно защо Аристотел твърди, че съществуващото е
университети, и история на физическата наука, множествено. Една очевидна причина е, че то трябва
творци и инженери, за да го проектират, международни да бъде такова, за да може движението изобщо да
технологични стандарти, работническата класа от съществува. След като тези начини са разграничени,
работници, за да го сглобят, парична система, хора, ние трябва да разберем как те са свързани.
които да го продават, хората, които да го поправят, и
така нататък. Въпроси и превод от английски Зоя Христова-
Димитрова

Редакционен сЪвет: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.)
Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,
Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова,
Малина Томова
Художник на броя Александър Байтошев
Печат: „Нюзпринт“
ISSN 1310 - 9561
Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7
Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSF
„Юробанк България“ АД
Издава Фондация „Литературен вестник"
http://litvestnik.wordpress.com;
www.bsph.org/litvestnik
ВОДЕЩ БРОЯ Димка Гочева, Камелия Спасова