Брой 28 18-24.07.

2018
1,50 лв. Год. 27

Джонатан Франзен
Андонис Андонакос
Богдан Богданов
Никита Нанков
Амелия Личева
Иван Христов
Димана Иванова
Петър Чухов
Я
Е ЗИ
ПО
И още: ГЕО
Петя Хайнрих

Рисунка Дамян Дамянов, 2018 г.

за разказите Сеес Нотебоом
на Велина Минкова
Невена Панова Хезиод
за етическите съчинения
πίσσης τε δνοφερῆς καὶ κέδρου νηλέι καπνῶι
на Плутарх
Александра Гочева Поете древен, докоснат от самите Музи
с клонка лавър,
за сборника с приказки на поне така твърдиш, 
Александър Афанасиев или е просто самохвалство?

Разглеждам петнайсетия от твоите

фрагменти от неизвестни произведения:
„с безмилостен пушек от черна борина
и кедър“,
изтръгнат стих от някаква поема.
Kapnos, дим, пушек, пара,
nèleès (поет.), безмилостен, безпощаден.
Седя на масата с написания ти сирак,
докато съседът ми захваща къпинака си Очаквайте
да пали. Виждам пушека
е д в а щ и я б р ой на ЛВ
над сухото поле, черен като сажди, страховит, сл
ври!
на 12 септем
и вдишвам мириса на кедър,
мирис, три хиляди години стар.
Пожар ли е било, или пък жертвен огън,
или си гледал просто към съседа си?
Хезиоде, мраморен поете, 
кога най-после
ще довършиш
този стих?

Превод от нидерландски: ПЕТЯ ХАЙНРИХ

още стихотворения от Сеес Нотебоом

28 четете на стр. 16
н o в о Н О В О
Проблемите на
вярата в глобалния
свят са в центъра
на новия 131 брой на
сп. „Християнство
и култура“. На тази
тема е посветена
и Енцикликата
на Светия и
велик събор на
Православната
църква (Крит,
2016 г.), статията
на Виктор
Рудометов  за
формите на
религиозна
глокализация, както
и разговорът с
Юрген Молтман
„По-скоро
хиляди пъти ще
се разочаровам,
отколкото да
се откажа от
надеждата“.
Темата намира
продължение в
текста на о. Пиер
Теяр дьо Шарден
„Литургията на
света“ и в анализа
на изследователския
център „Пю“,
който пита:
„Какво имат
предвид американците, когато казват, че вярват в Бог?“. „Самото дело на Константин
Преславски е чудо“, заявява в интервюто на броя проф. Климентина Иванова. А
проф. Лиляна Симеонова изследва „българския въпрос“ и кризата на папството през
последната третина на IX в. Съвременното богословие е представено с текста на
о. Александър Шмеман за „Тайнството Кръщение“ и статията на о. Андрю Лаут
за „Етиката на добродетелта. Сравнение между св. Максим Изповедник и Тома от
Аквино“. В рубриката „Християнство и психология“ Паулина Тодорова се спира на
проблема „изцеление и спасение“ – за сходствата и различията между работата на
лекаря и свещенослужителя. Броят е илюстриран с творби на Юлия Станкова.
П Ъ Т П Р Е З Д Ж У Н ГЛ А Т А
Да откажеш благоволението на великаните
С Радой Ралин се запознах в началото на и да бележим неговите лутания”. Според
седемдесетте, които като предишните Камю „Да твориш, означава да живееш
и по-предишните години бяха време два пъти”. С това, което пишеше, Ралин
на отпадане от нормалното. Едно поддържаше разсъдъка си и заради него бе
тесногръдо време, без съдържателност, с живял много пъти. Сътворил си бе свой
по-меките или брутални изстъпления на модел на съществуване. Александър Геров
режима. Времето на празнота и липсата казваше: „Живеем ний, но в други светове
на убежища, ако не смятаме спасяващите / душата наша диша” („На Радой Ралин”). В
пристани на изкуството и човешкото други светове, но и в конкретното време
приятелство. Близо трийсет години с неговата „кравешка действителност”,
по-късно му поднесох книгата, която за която Чеслав Милош бе написал: „Да
написах за него. Издавайки я отново, сега придадеш смисъл, какъвто и да е, но само
я наричам вместо „Насаме с Гъливер” – не тази кравешка, напълно безразлична,
„Насаме с Радой Ралин”. оставена на самотек действителност,
В стихотворението си „Гъливер” Радой без цели, без стремежи, без потвърждения
Ралин казва: „Ти просто не желаеш / да и отрицания, сякаш е овеществено нищо”.
се намираш в плен на лилипутите...” Ето какво искаше и Ралин – да намери
и – „Непоправим / като опорна точка”. смисъла и да го предаде на света. И да бъде
За мен поетът бе като Гъливер от като Гъливер, отказал „благоволението на
стихотворението. Възхищавах се на великаните”.
неговата неподкупност, на усилията му да Зад неговата общителност се таеше
бъде с поведението и словото си призив за тъгата му заради несъвършенствата на
опомняне. За него Георги Марков отбеляза, човека и света. Заради чувството, че
че личности като Радой Ралин се раждат не бе се добрал до личното си щастие.
веднъж на сто години. Поетът беше Тъгата му говореше много за най-
преживял много. Това му позволяваше присъщото му като човек и творец.
да сравнява, да отрича и утвърждава, да Разгърнете пак „Последен понеделник”
се съмнява и пак да се надява. Той беше и „През есенната улица” – две от най-
прав, твърдейки, че „Веднъж закованата хубавите му книги, и ще разберете
позиция и завинаги определеният курс са какво имам предвид. Радой Ралин ми
вече стягащи неща”. За него, изстрадал говореше веднъж: „Трябва да разкажеш
истината, че нищо не трябва да се мъката само с един вопъл, че да разбуди
абсолютизира и да се превръща в догма, задрямалите чувства. Не събуди ли
съзнанието трябваше да бъде постоянно поезията човешката същност, онова,
2
обновявано. На Камю е мисълта, че „В което е било у хората в латентно
този свят творението е състояние, не предложи ли поезия – няма
единствената възможност да има стойност”. Съчувствието и
да поддържаме своя разсъдък състраданието, мисълта, че е отговорен
пред истината, го правеше необикновено
човечен и съпричастен. Искаше да
Литературен вестник 18-24.07.2018 помогне, да се раздава. Говореше
ПОРТАЛ „КУЛТУРА“
www.kultura.bg/
web/ – нова територия
за гледни точки,
видеоинтервюта и
дебати с колумнистите
Иван Кръстев, Калин
Янакиев, Теодора Димова,
Деян Енев, Тони Николов,
Андрей Захариев и
Даниел Смилов.
Вижте: Европа и САЩ
(дискусия между Тиери
дьо Монбриал и Соломон
Паси).
Прочетете: Явор
Гърдев – за трудната
подкрепа на младите
таланти; Стефка
Цанева – изложбите на
месеца (Най-доброто и
не съвсем).
за първата
стихосбирка на
Борис Христов,
споделяйки
радостта си пред
всеки срещнат.
Сприятели се с
него, обикна го и
като човек. И за
него Борис Христов
беше вик срещу
страха и забраните
в живота, в който
няма „отиване” и „завръщане”. Много
сроден му беше и проф. Димитър Аврамов.
Майката на Ралин почина. Поетът
побърза да покани Аврамов в дома си, за да
работи в нейната стая. Как се допълваха
двамата! Дълго време Аврамов прекара
там, над голямата маса, отрупана с книги,
репродукции и ръкописи. Умореше ли се,
той отиваше в стаята на поета, за да си
приказват двамата дълги часове.
В стиховете му, както и в сатирата
му, са превъплъщенията на неговия дух,
на твореца, който бе казал за себе си:
„Нямам време да се застоявам / и пред
всичко спирам /, за да не пропусна миг от
живота си”. Изпратиха го в черквата
и на гробището безчет хора. След
като те си тръгнаха, останах сам пред
пресния гроб, отрупан с цветя и венци.
Стоях безмълвен. Сега всичко беше вече
мълчание.
БОЖИДАР КУНЧЕВ
Встъпителни думи от книгата на
Божидар Кунчев „Насаме с Радой
Ралин“, изд. „Рива“, С., 2017.
К О Н К У Р С
Нов български
университет обявява конкурс
за нова пиеса 2019 по темата
Тайните 
Право на участие имат пълнолетни
български и чуждестранни граждани,
които могат да се включат в Конкурса
с едно свое произведение. Основните
изисквания са драматургичните творби
да са написани на български език и да не са
били публикувани под никаква форма преди
предаването им за участие в Конкурс за
нова пиеса на НБУ.
Авторът на най-добрата пиеса ще
получи диплом, парична награда в размер
на 3000 лева и право на реализация на
пиесата. Срокът за изпращане на пиесите
е 15 януари 2019 г.
И тази година номинираните творци
получават възможност за участие
в Лаборатория за писане на пиеси,
която ще се реализира през м. февруари
2019 г. По време на  тази втора фаза
от Конкурс за нова пиеса на НБУ те ще
работят заедно с изтъкната фигура от
сферата на театъра. След приключване на
Лабораторията пиесите в окончателния
си вариант ще бъде публикувани в
специален сборник на Конкурса „Пиеси за
тайните“.
Желаещите да участват могат да
изпращат пиесите си, придружени
от синопсис на български и английски,
на dramacontest@nbu.bg или разпечатани на
адрес:
гр. София, бул. „Монтевидео“ № 21, корпус
I, департамент „Театър“, за Конкурс за
нова пиеса’2019.
Повече информация ще намерите на
официалния сайт на Конкурса:
dramacontest.nbu.bg/bg
П О К А Н А
След кратко мълчание списание НО
ПОЕЗИЯ се завръща в късната есен с една
обширна и дълбока тема.
МОРЕ!
За брой 8 (НОП8) очакваме до
1 септември 2018 вашите най-добри
стихотворения, откъснати от моретата
и океаните. Моля, изпращайте до 10
стихотворения на: nopoezia@gmail.com .
Нека всички текстове да бъдат в един
файл. Не забравяйте да приложите кратка
биографична бележка и имейл за обратна
връзка.
Авторите на избраните за броя
стихотворения ще бъдат известени до 15
септември 2018.
НОП8 излиза под редакцията на Петя
Хайнрих и Георги Гочев.

„Животът е кратък, трябва да се обичате“
За сборника с разкази „Бразилски храст“ на Велина Минкова
Лятото едва ли е сезонът на
носталгиите, но единадесетте
разказа на Велина Минкова имат
потенциала да внесат една
приятна и елегантна синя нота
в това безвремие от слънце и
нищо. Написани образцово по
правилата на добрия разказ, в
стабилна и изпробвана форма и
отработен стил, в голямата си
част текстовете от сборника
„Бразилски храст“ (изд. „Колибри“,
2018) са обърнати назад. Със
светла тъга те събуждат за нов
живот дните на детството и
юношеството в края на миналия
век в София. Тук например е
първата любов, разпалена в завинаги
култовия Созопол, лумнала после
страстно в София от времената на
пубертетски съдбовното разграничаване
между „Левски“ и „ЦСКА“ и изтляла
накрая за един следобед със сълзи върху
килима… докато се върнат родителите
от работа. Това е от разказа „Джудаса“.
Пълнокръвен и жив е този Джудас.
Дали ни се струва той такъв, защото,
почти съм сигурна, всички познаваме
този вечен софийско-созополски образ,
или пък усещането за близост се дължи
на майсторството, с което Велина
Минкова скицира героите си. Незабравими
остават образите на магнетичната
Одил (от „Бразилски храст“), оправната
чистачка леля Мария от едноименния
разказ, потъналата в старост и лудост
Бисерка Бонева от крайните квартали
в разказа „Херкулес ЕООД“… И Фиш!
Фиш от едноименния разказ, с който
започва сборникът, е риба по формата
си, но сякаш в нея е скрит дух на човек
с културен бекграунд и свръхинтелект.
Към края на разказа рибата се носи
из въздуха така кинематографично.
Едва ли е случайна тук не експлицитно
зададената в текста, но асоциативна
препратка към филма на Кустурица
„Аризонска мечта“ и саундтрака на Горан
Брегович „This Is a Film“ с фразата „The
fish doesn't think because the fish knows
everything“ (рибата не мисли, понеже тя
знае всичко). Което пък, още по-назад по
литературната верига, е заимствано от
романа „Чевенгур“ на Платонов, признава
Кустурица.
Дом на разказите е светът. „Фиш“ и
„Черква“ ни отвеждат в Калифорния,
„Бразилски храст“ и „Плъх“ са с
парижки сюжети, „Гласове“ е от
Лондон, останалите разкази ни връщат
в България от близкото минало. Тази
разказна България от миналия ден е
„Не забравяйте, че си имаме
работа с човек, който се е
препитавал като астролог – а и
сам твърди, че се е преродил от
ирландска пастирка в български
президент.  чете средновековно издание на
Казано накратко: Пастирка
поучава Генерал“. Коментар на
Кеворк Кеворкян за epicenter.bg
със заглавие „Плевнелиев поучава
Радев“, 12 юли 2018 г.
„Политическите интервюта
на Нойзи са изживяване от
астрален мащаб - човек трябва
да преминава през тях в
скафандър, ако иска да се оправи
в джунглата, където е бъкано
от „дискурси“, „мета-актове“,
„идиосинкразии“ и много други
паразитни чуждици, прикриваща
мисъл, която на моменти е по-
объркана дори от спонтанна реч
на Цветан Цветанов… Точно
П Р О Ч Е Т Е Н О
често пастелна и
красива като стара
картичка и точно
както постъпваме
с картичките, с
лека ръка бихме
могли да я пратим
върху купчината със
сантиментален кич,
в по-голямата си
част тук – соцкич
от сергията. А ако
соцкич се окаже
несправедливо
определение в
конкретния
случай, то един
по-добронамерен
коментар за този
тип литературно писане, какъвто
представляват разказите, би могъл да
им отреди мястото на художествено
пресъздадени артефакти от един
неслучил се музей на социалистическото
минало. Велина Минкова засвидетелства
интереса си към близкото ни минало
още с предишния си роман „Доклад на
зелената амеба за химическия молив“
(изд. „Колибри“, 2015). Подобен музей
представлява и жилището на старата
жена от разказа „Херкулес ЕООД“ –
малък панелен апартамент в крайните
квартали, в който дълго е събирано
всичко и никога нищо не е изхвърляно.
Разхвърляното жилище с мъртвите
хлебарки, навитите стари килими,
купчините вестници, пълната поредица на
библиотека „Световна класика“, старите
телефони и телевизори е микрообраз
на родината. Там, в един стар албум, е
запечатана младостта, бригадирският
плам и някогашната красота на старата
жена. Авторката ни повежда из тази
неподреденост на родното ни минало,
сред артефакти от всякакво естество –
стойностни или боклук, опазени или
в разпад, едновременно забравени
и отхвърлени от обществото, но
жизненоважни на личностно ниво, в случая
– предмети на живот и смърт за тяхната
притежателка, възрастна жена, самата
тя вече сливаща се с вехтите си вещи,
забравена и останала в едно друго време.
Интересът на авторката към
предметите и историите, които тези
предмети разказват, е забележимо
отразен в текстовете й. Тя не просто
отбелязва предметите, тя ги вади из
фотографската си памет, осветява
ги сценично, поставя ги в центъра на
историите си, изрежда ги по име, сякаш се
страхува, че ако не бъдат назовани точно,
Г РА Н И Т И
заради това мнозина спортни
аматьори като мен изхълцаха
като го видяха като футболен
коментатор. След това проверих –
оказва се, че в мига в който не
Аристотел (подвързано с изящна
кожа от времето на Луи 14 в стил
„луксозен сецион“ и открито в
библиотеката на маркиз дьо Сад)
Нойзи специализира футболна
запалянковщина“. Коментар на
Александър Симов в личния му
блог alexsimov.blogspot.com, 8 юли
2018 г. (с оригинален правопис).
„Дон Диего пътува из Русия
с частен самолет, а щедрите
домакини го лекуват с недотам
здравословна комбинация от
сьомка и текила, която Марадона
пие по казашки – от лакът. Още
по-притеснително изглежда
кутийската с разпилян бял прах
Д Н Е С
миналото ще се разтроши и ще изчезне.
Ето защо в много от разказите (особено
ярко в „Леля Мария“) действието
отстъпва на заден план и влиза в служба на
вещите и фактите. Сюжетът, колкото
и увлекателен да е той, като че ли
заплита в мрежата си предметите, за да
ги държи на местата им и да ги показва
в тяхната автентичност. Ето ги – не
каквито и да било дъвки от детството,
а дъвките „Идеал“; ето го и течния
шоколад в кофички от сладкарницата
„Ну, погоди“, определени детски плочи
от магазина на „Балкан“. Разказът „Леля
Мария“ предава една смешна история, или
дори по-точно – фрагменти от смешни
делнични историйки, но голямата сладост
на текста е не само в хумористичния
план, а в словесно изтупаните от прахта
на забравата предмети и прецизното им
аранжиране в среда, в която те тежат на
местата си.
Понякога обаче това залисване по
предмети и факти прави действието
сякаш насилствено пригодено към тях.
В „Херкулес ЕООД“ например старицата
запява, което предизвиква поучителното
подхвърляне от страна на единия герой
към другия: „Това е песента от „Утро над
родината“, много е стара“. Очевидно тук
героят проговаря, за да вкара информация
в текста. Такива тромави включвания
обаче изхвърлят читателя от текста,
освен че звучат като писано слово, а не
като разговорна реч, каквато по формата
си са. За радост подобни катапулти
са редки, а и самите истории са силно
увлекателни и достатъчно динамични, че
неусетно да връщат читателя отново в
сърцевината на разказваното.
Любовните сцени са чест капан дори
за опитните писатели. Безспорно е
умението на Велина Минкова да пише за
секс красиво, културно и с точните думи
– нито неловко мълчи за любовните сцени,
нито ги нахвърля безвкусно или грубовато.
Към тези описания тя подхожда открито,
честно към текста и езика, дори сякаш
с наслада. Любовните сцени, интимните
детайли, телесността с пълната й
откровеност са неин специалитет и
доставят читателско удоволствие.
Сборникът събира разкази с нееднородна
структура и с различно качество.
Обединяващото ги са България и
българите навсякъде. Това „навсякъде“ е
един бълбукащ топос, в който култури и
националности се срещат, сблъскват се,
смесват се в естествената динамика на
глобалния свят. Велина Минкова познава
този пъстър свят от първа ръка – родена
в България, завършила творческо писане
наблизо, предвид предишната
склонност на Дон Диего да
злоупотребява с кокаина“.
Анонимна дописка във в-к „Труд“,
28 юни 2018 г. (с оригинален
правопис).
в САЩ, живее понастоящем в Париж.
Този личен опит обяснява и лекотата, с
която тя се движи между световете,
за да ги пресъздаде наситено и ловко.
Париж от разказите „Бразилски храст“
и „Плъх“ е описан отвътре, истински и
живян, а не през туристически поглед. В
същото време нейната България е сякаш
по-скоро албумна. Вероятно в опита си да
подчертае (съзнателно или не) връзката си
с родината, авторката вкарва в разказите
си за чужди места тук и там по някой
образ на българин. Тези българи стоят
като кръпки, както например не стоят
другите нейни чужди герои, попаднали на
чужди места. И то не защото българи
няма по света и то понякога такива,
които са се сраснали с мястото си
извън родината (самата авторка е
пример за такава личност), а защото
фокусирането върху националността
на героите звучи фалшиво. Такъв образ-
кръпка е фризьорката Дани от иначе
великолепния разказ „Бразилски храст“.
Трябваше ли да е българка непременно?
Обяснявам си тези избори като един
реверанс към българската публика. Като
опит за оправдание пред родния читател,
като презастраховане срещу евентуално
обвинение, че разни парижки истории
с интелектуалци и артисти не биха
представлявали интерес в българския
контекст. В разказа „Черква“, засягащ
темата за емигрантството, героинята
отбелязва, че в Лос Анджелис има само
българи. В този разказ обаче героите
не стоят външно като допълнително
прибавени, там те са си на място (макар
и хич да не са си на място) и не са само
за флирт с читателя. Може би затова
„Плъх“, в който откровено няма никаква
България, сякаш е най-силният текст в
сборника.
И все пак…
„Животът е кратък, трябва да се
обичате“ е фраза на Джудаса, софийския
гамен за всички времена. Върл левскар.
Пък и от ЦСКА да беше, все си е гамен.
Банална, но мила. Можем и така да четем
разказите, отвъд албумния пастел. Тогава
сборникът с разкази „Бразилски храст“
ни помирява с онази любов, която в едно
лято ни се е струвала незаменима и вечна.
И която сме попилели някъде във времето
и по местата, през които сме минали.
Идват разказите – да ни я върнат.
ПЕТЯ ХАЙНРИХ
Велина Минкова, „Бразилски храст“,
София: „Колибри“, 2018, 160 с., 12 лв.
3
„Кошмар! Диво прасе
прободе туристка от
Сливен“. Заглавие в blitz.
bg от 16 юли 2018 г.
Литературен вестник 18-24.07.2018
 В И Т Р И Н А
Аристотел,
„Съчинения в
Плутарх като етик: между
шест тома. За
душата. Parva
naturalia“, пр.
универсалията и нюанса
Ц. Бояджиев, На български Плутарх е познат основно
София: „Захарий като автор на биографични съчинения
Стоянов“, 2018, за известни гърци и римляни1. Затова
405 с., 30 лв.
заслужава отбелязване с радост
Този пореден том
излизането в края на 2017 г. на тома
от цялостното,
„Нравствени съчинения“ с подзаглавие
двуезично издание
на Аристотел под „Забележителни дела и думи“. Той обхваща
ръководството подбрани преводи, осъществени от
на проф. Иван Виолета Герджикова и Петя Янева, от
Христов, съдържа т.нар. психологически второто (макар и по-ранно като време на
трактати на философа. Преводът е на създаване) голямо съчинение на Плутарх
проф. Цочо Бояджиев. „За душата“ се (ок. 46–126 г.), с оригинално заглавие
превежда за втори път на български, Ἠθικά, известно повече в латинската
първият превод е от 1979 г., дело на д-р си версия – Moralia. Трите варианта
Марко Марков. Parva naturalia или „Малки на заглавието си съответстват, но и
естествено научни трактати“ (навярно звучат недостатъчно определено, а и
повечето по записки на Аристотелови някак „тежко“, въпреки че съдържанието
ученици) се превежда за пръв път на предлага немалко фрагменти и с
български и включва кратки съчинения анекдотично съдържание. Зад това
като „За паметта и припомнянето“, заглавие се крие корпус от над 70 кратки
„За съновиденията“, „За дълголетието и текста, често и вътрешно подразделени,
краткостта на живота“. по разнообразни литературни, религиозни,
философски (наистина най-вече етически),
образователни и културно-исторически
въпроси, чиито подзаглавия звучат твърде
любопитно. Следва да се надяваме, че с
Габриеле Нисим, този том се поставя началото на по-
„Човекът, който цялостното представяне на корпуса и на
спря Хитлер. български2.
Историята на
Димитър Пешев, Плутарх е последовател на Академията,
който спаси но тази обвързаност не е категорична.
евреите на цяла И като тематика, и като метод
една нация“, пр. Е. неговите съчинения са в немалка
Даскалова, София: степен еклектични. Все пак и погледът
„Нов български към етически въпроси (наличието и
университет“, развитието на отделни добродетели),
2018, 376 с., 25 лв. и конкретната, практико-всекидневна
Димитър рамка на даваните примери, и вкусът
Пешев е като
към диалогичното (отделни произведения
че ли идеалният герой на публицистична в рамките на „Нравствени съчинения“
биография. Участник в политическото
са конструирани като диалози)
осъществяване на една от най-противните
отвеждат към Сократово-Платоновото
идеологии в историята, той намира кураж
да й се противопостави и да промени философстване. Произведението и
самата история. Впоследствие забравен жанрово е трудно определимо. „Сборник
от режима на следващата идеология, с етически трактати“ е приетото
той е сякаш по-тачен навън, отколкото му назоваване, но и то е сравнително
в собствената си страна. Габриеле широко и заедно с това тясно, за да
Нисим (р. 1950 г.) е популярен италиански обхване „пъстротата“ на темите,
журналист и историк, изследващ съдбата както и авторовите мотиви и средства
на евреите през XX в. Второ издание на те да бъдат изложени.  Освен това
тази изключително добре написана книга двете произведения на Плутарх имат
(първото е от 2003 г.). повече общо, отколкото заглавията
и обичайните им класификации
подсказват. Защото и в „Нравствени
съчинения“ присъстват елементи на
биографизъм и исторически контекст, и в
Платон, „Животописите“ се поддържа постоянен
„Парменид“, пр. етически коментар.
Ц. Бояджиев, Включените в настоящото издание
София: „ИК сбирки – „Остроумни мисли на царе
Изток-Запад“, и военачалници“, „Остроумни мисли
2018, 136 с., на римляни“, „Остроумни мисли на
10 лв. спартанци“, „Остроумни мисли на
„Парменид“ е без спартански жени“, „Древните обичаи на
съмнение един от
спартанците“, „Доблестта на жените“ –
най-важните и
показват широтата на хоризонта,
заедно с това най-
трудни Платонови характерна за времето на Плутарх, но
диалози. Темите на преди всичко за неговата собствена
разговора между ценностна система, и дори своеобразен
младия Сократ, космополитизъм. От друга гледна точка,
налице е и едно оспорване и отместване
възрастния
Парменид и на „класическия“ център или акцент:
неговия ученик Зенон са диалектиката, от Гърция към Рим, от Атина към
познаването на истината и разбира се, Спарта, от мъжките добродетели към
учението за идеите. Рамката на диалога, женските. В последния случай като че
както в много Платонови диалози, е ли съпоставителният момент се пази
празнична: големият атински празник по-отчетливо, доколкото в началото
Панатенеи. Издава се за втори път след
далечната 1990 г., когато попада в том 4 1
И тук очакваме още преводи, но все пак
на Платоновите диалози. Преводът е на имаме три тома с избрани биографии под
проф. Цочо Бояджиев. заглавието „Успоредни животописи“ (изд.
„Народна култура“, библиотека „Хермес“, прев.
4
Б. Богданов и П. Димитров, 1981 (разширено
издание на по-ранното от 1969); изд. „Фондация
за българска литература“, колекция „Архетип“,
прев. Д. Вълчева, Д. Табакова, Н. Панова, 2008;
изд. „Ерго“, прев. Д. Вълчева, М. Славова, Н.
Панова, 2014).
2
Досега от него е преведена много малка част от
текстовете, макар и два още в края на ХIХ в.
Литературен вестник 18-24.07.2018
Н А Ф О К У С
на „Доблестта на жените“ самият
Плутарх първо оспорва мнението на
някои по-древни автори – споменати са
историкът Тукидид и софистът Горгий:
най-достойната жена е тази, за която
малко се говори. Целта на самия Плутарх
обаче е да покаже, че „добродетелта
на мъжа и жената е една и съща“ (202).
Освен това, както показват следващите
истории, тя е еднаква и навсякъде.
Тук отново проличава интересът на
Плутарх не само към гърците/гъркините
и римляните/римлянките, но също и към
варварските жени. А и както посочва В.
Герджикова в уводните думи към тома:
„В творчеството на Плутарх жените
присъстват по-видимо и отношението
към тях е по-нюансирано от обичайното
за повечето автори в патриархалното
антично общество… Тези намеси [на
жените] в традиционно мъжки сфери
на действие не са продиктувани от
личен интерес и неуместна амбиция, а
са отговор на обстоятелства, в които при „извънредни обстоятелства“. Те
мъжете не успяват да се справят обаче могат да се разглеждат и като
или проявяват безогледно насилие и примери/образци/модели, навързващи
се в една обща картина – и позната, и
деспотизъм“ (9). Тук като че ли би могъл
да бъде прокаран и един по-нетрадиционен заслужаваща още опознаване. Подобно
паралел – с Аристофановите женски „каталожно“ съчинение трудно може да
персонажи. Макар да става дума за съвсем се представи наративно, но прочитът
различни жанр, перформативни условия и му, фрагментарно или в цялост, добавя
дискурс, то ситуацията, налагаща женска любопитни, поучителни и дори нерядко
намеса, е сходна. забавни допълнения към собствената
картина за Античността на читателя, а
И в „женските“ разкази, и изобщо, също така представя модел за рецепция
Плутарх се движи между универсалията
на класическото наследство, отдалечено
и нюанса. Отделните „есета“ имат вече и от самия Плутарх. Самият той
самостоятелност и могат да бъдат подхожда към миналите времена с респект
четени без ред. За някои от тях се спори към източниците си, както и към логоса
дали са организирани от самия Плутарх
като цяло, защото забележителните
по този начин, или са представлявали дела са предшествани или съпътствани
работни записки за включване в по-
от забележителни думи, които същински
големи произведения. Така или иначе,
изграждат „интригата“.
към отделния текст винаги умело е
представена контекстуална рамка
(която е и удвоена тук благодарение НЕВЕНА ПАНОВА
на преводаческите бележки), така че
тези есета действително могат да
бъдат разбирани и като „моментни
снимки“ на Античността в доста широк
времеви и пространствен хоризонт, Плутарх, „Нравствени
препращащи към редица ключови факти, съчинения. Забележителни дела и
думи“, прев. Петя Янева и Виолета
към персонажи и добродетели на техните
Герджикова, София: „Ерго“, 2017, 253 с.,
характери, действащи обикновено
16 лв.
К О Н К У Р С
На 2 ноември 2018 г. на тържествена
церемония в Нов български университет
ще бъде връчена за втори път Наградата
за хуманитаристика „Богдан Богданов“.
Първият лауреат на наградата за 2017 г.
стана поетът Борис Христов, чиято
поезия, по думите на журито, „прониква
дълбоко в българския свят, но изгражда
въздействието си с тухлите на
общочовешките ценности и качества“.
 
Срокът за подаване на документи е
30 септември 2018 г.
Повече информация за условията
на конкурса на адрес: ebox.nbu.bg/
humanitiesaward
 В Н И М А Н И Е Т О
И накъдето се търкулне това кълбо, натам
върви…
(за „Руски вълшебни приказки“ на Александър Афанасиев)
Един баща и тримата му синове
построили мост през едно блато.
После бащата пратил поред всяко от
момчетата да се скрие под моста
и да слуша какво ще рекат хората.
Минавали по моста благочестиви старци,
награждавали момчетата с това, дето
си поискат. Първият брат взел пари,
вторият жито, третият, Семьон
Малкия, си поискал да служи като войник
при някой знатен цар. Старците го
предупредили, че има да пати и му дали
способността да се превръща в елен, заек
и златоглаво птиче.
Сборникът „Руски народни приказки“
на Александър Николаевич Афанасиев
(1826 –1871) е издаден за пръв път през
1855-1863 г. във внушителните 8 тома.
Първоначално той включва 600 приказки
и огромен брой изследователски бележки
и коментари. През 1873 г. посмъртно
излиза второ, преработено издание, което
е вече в четири тома и с нова подредба –
бележките са изнесени в отделен том. Във
второто издание приказките са разделени
по теми: приказки за животни, вълшебни
приказки, ежедневни сатирични приказки,
басни, анекдоти и др. Когато Афанасиев
започва изследванията си върху славянския
и руския фолклор – изследването, с
което се прочува, е тритомният труд
„Поэтические воззрения славян на
природу“ – науки като фолклористиката
и етнографията са все още в зародиш.
Самият Афанасиев, по образование юрист,
цял живот се препитава като чиновник.
Проектът за издаване на руските
приказки възниква като поръчка от
страна на Руското географско дружество
в Петербург. Годината, в която излиза
преработеното издание, е годината,
в която Хайнрих Шлиман приключва
първата си експедиция в Троя.
Приказките от т.нар. „руски фолклор“ са
добре познати и на българския читател в
множество издания. За пръв път обаче те
се появиха във вида, в който ги е събрал
Афанасиев, едва през 2015 г. благодарение
на издателство „СОНМ“ и преводачката
Здравка Петрова. Книгата съдържа 128
вълшебни приказки, които на практика
представляват втория том от корпуса
на Афанасиев по изданието от 1957-1958
г., към което предговор пише Владимир
Проп (той намира място и в българското
издание). Книгата е разделена на отделни
тематични части, като за разделител
служи стилизирана илюстрация.
Илюстрациите към текста са дело на
Борис Праматаров. Тук са оригиналните
версии на голяма част от приказките,
които познаваме от книжките за деца:
за Морския цар и Василиса Премъдра, за
вълшебното огледалце, за живата вода
и т.н. Единственото, което донякъде
липсва в това иначе чудесно издание,
са богатите бележки и коментари
по приказките, които са налице в
оригиналното издание и неговата
преработена версия от 1984-1985 г. Казвам
„липсва“, защото това издание, както
изглежда, е насочено не към децата, които
не биха се интересували от бележки и
коментари, а по-скоро към възрастните.
Но как би прочел един възрастен
тази книга днес, ако като мен не е
специалист по индоевропейски фолклор
или структурална антропология.
Първото, което ми направи
впечатление, е особената
подредба на приказките.
Един водещ мотив се
разгръща в няколко
варианта, а преминаването
в следващ мотив се
случва донякъде плавно: в
последната приказка от
една серия се появяват
Н А М А Л К И Т Е
елементи, които
участват и в
първата приказка
от следващата
серия. Така
подредбата
напомня много на
естественото
устно говорене,
което по подобен
начин преминава
от тема в тема,
докато привидно
говори за едно и
също. Трябва да се отбележи и липсата
на дефинитивна версия за това, което
се разказва (както е например при братя
Грим, които Афанасиев иначе счита за
свои образци). Удоволствието като че
ли не е в отделната приказка, а в самото
разказване на приказки, в търкалянето на
словесното кълбо.
По този начин се усеща и нещо, което
иначе днешният читател на приказки
рядко усеща: колективният глас зад
приказката. Някой разказва приказка, друг
се обажда: „А, чакай, не беше така, беше
другояче“, после се включва трети, за
да го допълни… Не, днешната приказка,
която е авторско дело, е построена
по съвсем различен начин. Този, който
разказва днес приказки, иска да се различи,
да има стил, да има индивидуалност.
Съответно, неговата мъдрост трябва да
е различна от мъдростта на друг автор,
в нея трябва да има нещо собствено и
лично. В сборника на Афанасиев подобно
нещо няма: мъдростта е обща, истината
е някак обща, макар че съществува в
различни версии. Някои биха казали,
че това стимулира конформизма, а
не индивидуалното мислене, но аз бих
възразила, че стимулира и упованието
в по-големия мислещ организъм, който
е обществото с неговата традиция и
история. По един прекрасен, балансиран
начин релативизмът на реалния,
всекидневен живот се е свързал с
традиционното разбиране, че истината в
крайна сметка е една.
Второ наблюдение. Няма индивидуален
автор, няма индивидуален глас, няма
и индивидуализирани герои. Героите
са големи човешки типажи. Давам си
сметка как изглежда това на фона на
всекидневната грижа на съвременния
човек да бъде индивидуален герой, но то
поражда и усещане за една здравословна
кротост. Историята тук се задвижва
най-често от външни събития, които
се случват на героя без неговата
намеса. Съдбата и късметът са реален
фактор, по-силен от личния избор и
волята на героя. Никой не страда,
че нещо му се случва. То се случва и
толкова – трябва да се приеме и да се
действа. Препятствията са чести и се
преодоляват както с помощта на познати
и непознати, така и с измама, убийство,
хитрост. Мъдростта и добротата не се
свързват само с един герой. Напротив,
Иванчо, който е протагонист, става
ту добър и смел, ту глупав и немарлив,
Мечокът Цар е страшен, но и грижовен,
жената е мъдра, но невярна и т.н.
Една съвременна приказка никога не
си позволява подобна подвижност на
значенията, камо ли пренос между добро
и зло. Трудно можем да си представим
днешна приказка, в която героят
протагонист убива някого, за да му
вземе скъпоценностите. Днешният
герой е просто добър; той е социално
отговорен, загрижен за приятелите си,
за околната среда и за собственото си
развитие и израстване. Персонажите
приличат на истински хора – вълкът си
има име, настроение, характер, силни
В И Т Р И Н А
Палми Ранчев,
„Тази вечер нищо
не е случайно“,
Пловдив:
„Жанет-45“,
2018, 320 с., 18 лв.
„Представяше
си го като
скок в дълбока
вода. Скачаш и
и слаби страни, сексуална ориентация
потъваш. Завъртя
и т.н. Дори и да са събирателни образи,
се на едната
те са събирателни за определени
страна, после на
индивидуални черти и емоции – другата, все с
Веселякът, Сърдиткото, Работливият и желание по-скоро
т.н. Днешните герои са саморефлексивни, да потъне в сън. Не му достигаше въздух
осъзнати. Те претърпяват промяна, и чуваше прекалено силно сърцето си.“
учат се от грешките си, съжаляват и се Тези думи, взети от разказа „Не ме плаши,
поправят. Но злото и доброто никога не детенце“, включен в настоящия сборник,
се смесват. Доброто може да дойде след като че ли най-добре описват прозата на
злото, но не и спокойно да съседства с Ранчев. Чудесни кратки разкази за онази
него – в рамките на един и същ характер. част от живота, която винаги остава под
Оттук и третото ми наблюдение. Че сенчестия хоризонт на всекидневието. На
фона на бедния и объркан живот, който
в днешната приказка няма зло. Има
описва, Палми Ранчев е един от най-
лошотия, но зло – не. Днешните герои са
плодовитите и дисциплинирани български
Лилеми (от прочутата книжка на Алис
писатели днес.
Пантермюлер), която прибира вкъщи
страшния вълк, защото навън вали и
намира начин да го приобщи към онези,
които се страхуват от него; заекът
Марлон Бъндо (от още по-прочутата
книжка на Джил Туис и Джерълд Кели),
който ще се ожени за еднополовия си
партньор Уесли, с когото вече няма да
се чувства самотен, а когато лошата Захари
Карабашлиев,
буболечка се опита да ги спре, останалите
„Не толкова
животни ще скочат в тяхна защита и ще
кратка история
кажат, че всеки от тях е различен по своя
на самолета“,
си начин и има право да бъде щастлив. В
София: „Сиела“,
тези истории зло наистина няма. Ловецът
2018, 332 с.,
хваща вълка още преди да е успял да изяде
16.90 лв.
бабата и го наказва, без да го убива. Злото
е действително цензурирано от днешната Освен автор на
романите „Хавра“
приказки; не от света, а от приказките,
които не трябва да говорят за него. и „18 процента
сиво“, Захари
Обратно, в сборника на Афанасиев зло Карабашлиев е
има – има предателства, отмъщения, автор и на пиеси,
измама, убийства, кражби. Има рязане разкази и есета.
на крака и ръце, одиране на животни, Стегната, по американски рационално
екзекуции. Тези образи идват, разбира се, умна проза, балансираща между разказа
и есето, която иска да говори ясно на
от един различен битов и социален свят,
своя читател, но и цени неговия ум.
в който насилието е много по-често
Онези неща, които на моменти дразнят
срещано явление, но в това нескрито зло
в „Хавра“ – самоцелното поетизиране на
има и нещо особено, което е по-трудно за
реалността, психологическото нищене на
формулиране. То е, изглежда, това, че човек
ситуацията, на моменти усещането за
не може да стане пълноценен и възрастен
дайджест – тук са изчистени до минимум.
индивид, докато не се сблъска с наличието
на зло в света. Ако днешните приказки Сборникът е второ допълнено издание на
това от 2009 г.
по някакъв начин трябва да поддържат и
у порасналия човек идеята за един красив
и принципно щастлив и справедлив свят,
то приказката в сборника на Афанасиев
изпълнява друга функция: тя е част от
онова ритуално осакатяване, което
младият човек трябва да изтърпи, за да
се инициира към света на възрастните.
Както казва Семьон Малкия, когато
старците го предупреждават, че ще Вацлав
страда, ако избере съдбата на войник: Каплицки, „Чук
„Който не плаче на тоя свят, плаче в за вещици“, пр.
бъдещия“. Г. Бакърджиева,
Но толкова ли са несъвременни тези София: „Летера“,
вълшебни приказки. Не! Съвременното, 2018, 342 с.,
колкото и странно да звучи, е в 16.90 лв.
самото вълшебство. Какво е то ли? Вацлав Каплицки
Възможността да се преобразуваш, (1895-1982) е
чешки белетрист
да станеш от едно – друго. Това е
и прозаик, автор
съвременното, в което читателят ще
на повече от
разпознае себе си. Да, за да се промениш,
15 исторически
трябва да се сблъскаш със зло, но
романа. „Чук
промяната е възможна. При това тази
за вещици“
промяна е не само от едно в друго, тя разказва за процесите през XVII в.
е и нагоре – селският момък става
срещу заподозрените в демонология
цар. Но най-хубавото е, че читателят жени. Книгата е наречена по известния
не само чете за тази промяна, той я
латински трактат Malleus maleficiarum,
усеща, докато чете. Самите приказки, своеобразно ръководство за лов на вещици,
подредени по този начин, са една словесна
написан от двама немски монаси в края
подготовка за вълшебство. Елен, заек, на XV в. Излязла през 1963 г., книгата на
златоглаво птиче. Нещо се променя, бяга, Каплицки се чете масово като алегория
5
тича, кълбото се върти. Накъдето се
срещу комунистическите
търкулне то, натам върви… своеволия. През 1969 г. е
АЛЕКСАНДРА ГОЧЕВА филмирана.
„Руски вълшебни приказки, събрани от
Александър Афанасиев“, пр. З. Петрова,
София: „СОНМ“, 2015, 567 с., 21 лв. Литературен вестник 18-24.07.2018
 А Р Х И В Н А М О Д Е Р Н О С Т Т А

На света има много изцяло неверни неща, които са

изключително полезни
Богдан Богданов
Публикуваният откъс е от предстоящо
издание на записите от семинарите,
водени от проф. Богдан Богданов в Нов
български университет в периода 2009-
2016 г. В първия том, който ще бъде
публикуван през есента в издателството
на НБУ, попадат два семинара: върху
Омировата „Одисея“ и диалога „Федон“
на Платон. Изданието е подготвено от
редакторски екип в състав: доц. Веселин
Методиев, проф. Христо Тодоров, проф.
Михаил Неделчев, д-р Владимир Маринов,
д-р Веселина Василева, д-р Георги
Гочев. Словото е от 24 март 2011 г.,
когато е проведена деветата сбирка на
семинара върху Платон. Заглавието е на
„Литературен вестник“.
В Платоновия „Федон“ действително
се предпоставя, че душата съществува.
Точно затова сме избрали този диалог,
защото, ако направите едно допитване,
едно социологическо проучване, ще видите,
че като питате съвременни хора – и
възрастни, и млади – дали има душа, те ще
ви кажат, че има душа. Т.е. няма никакво
съмнение. Ние си работим с термина
„душа“. Друг е въпросът, че това питане –
„Има ли душа?“ – то е двусмислено,
защото, от една страна, ти можеш да
работиш с термина „душа“ и с идеята за
душа, а пък да се съмняваш, че има такова
нещо душа. (…)
Има ли живот, има ли нарастване, има ли
хранене, значи има душа. Но съвременният
човек не различава реалното нещо „душа“,
което също по такъв виталистичен
начин смята за принцип на живота,
от модалното нещо „душа“, което ни
позволява да говорим за човешки проблеми,
като прави това различаване между душа
и тяло. Това е едро различаване между
душа и тяло, една едра опозиция, с която
ние си служим всекидневно. Тежкото е, че
ние объркваме едното и другото. Значи,
ако ви запитам вие вярвате ли, че имате
душа, този въпрос е много сериозен. Общо
взето, ние вярваме, защото е удобно
да имаме душа и тяло и защото тази
опозиция ни служи, за да решаваме всякакви
други въпроси. И ние не различаваме
парадигмата, с която си служим, от
самите реални неща. Това е фактически
основният проблем на интелектуалното
съществуване, и то не само на редовия
човек или на нас като редови хора, когато
не се занимаваме с наука, а просто
разсъждаваме; това е голям интелектуален
проблем и в самата наука.
Ако започнете да четете хуманитарни
съчинения, ще ви бъде много трудно
да намерите съчинение, в което онзи,
който пише по някакъв въпрос, различава
идеята, примерно, за общество от
самото общество. Инструментът
на езика, без който ние не можем
като съвременни хора – ние смятаме,
че живеем в общество – и, от друга
страна, обществото като нещо,
което е независимо от тази идея. В
хуманитарната наука, а и изобщо във
всяка наука, тези разграничавания не са
обичайни. И именно поради това, че те не
са обичайни, се достига до много големи
обърквания. Много рядко има съмнение, че
това, за което говорим, и
Ние говорим, така да се каже,
реалистично. И четейки този текст,
ние виждаме какво става тогава, когато
наистина дълбоко се вярва, че душата
съществува като нещо. Тук, в този
текст, който днес ще разгледаме, е това
място, на което кротичко Симий се
опитва да каже, че душата би могла да
бъде хармония. Сократ го опровергава
– каква хармония ще бъде. Начинът на
опровергаването е ясен: хармонията е
нещо, което е съставно, и следователно
хармонията не е нещо повече и по-голямо
от тези неща, от които е съставена,
и като умрат нещата, ще умре и тя.
Така Сократ натиква Симий в едно дълго
разсъждение, че това, което е съставено,
и елементите, които са го съставили,
по някакъв начин вървят заедно. В
този смисъл не може да има по-добра
или по-лоша душа. Имаме ли съзвучие,
съзвучието на душата трябва да бъде едно
и също, а принципът на душата според
Платон е точно обратен: душата е нещо
господарско, което заповядва на тялото.
Аз на няколко пъти ви казах да не се чудим
на Платон, защото ние постоянно се
отнасяме така към собствените си неща.
Казваме: „Няма да го направя, няма да го
допусна това нещо, искам да заповядам!
Искам да заповядам на чувството, което
предизвиква някой в мене. Как ще позволя
да покажа, че някой предизвиква в мен
такова чувство? Забранявам!“ Това е акт
на душата според Платон. Ако не мислим
душата за нещо, което съществува,
трябва да влезем в една поредица от
синоними, които да я заместят, за да
може да избягаме от императива на
душата. Императивът на душата идва с
езика, с опозицията тяло – душа. Трябва да
влезем в някакви синоними, но кои са тези
синоними, имаме ли ги?
Аз, който съм напълно убеден, че
това е инструмент, а не нещо, което
съществува, упорито не употребявам
думата „душа“ никога в общуванията
си, в частното си съществуване. Това е
прекалено и аз не мога да бъда същият, но
така или иначе, не употребявам „душа“.
Има и други думи, които не употребявам
нарочно, защото смятам, че те са само
инструменти. Моето убеждение е, че
знанието започва в момента, в който ние
разберем, че инструментите, с които
си служим, и езиковите форми, с които
си служим, силно се разминават с онова,
за което мислим. В това съм напълно
убеден и това е едно от нещата, които се
опитвам да внуша с анализите, които ви
предлагам. (…)
Мисленето не е в постулирането на
разликата и приликата, мисленето
е в преминаването през разликите и
приликите и достигането до дълъг
текст, в който има сложни твърдения.
Това е и въпросът за идентичността.
В този смисъл китайската вселена на
езика не може да е абсолютно различна,
това не е възможно. Тя ни прилича на
различна, но в момента, в който започнем
да я усещаме, виждаме, че тя прави
същите класификации, които правят и
други езици, макар и с други средства. В
момента, в който изучаваме един чужд
език, първото нещо, което ни отвлича
вниманието, е да се възхитим, че този
чужд език – например английски – прави
всички разлики между български и е мислил своите стихове? Поетът
Владимир Левчев – действително,
английски, те нямат край.
истински, прекрасен поет  каза: „Вижте
Душа/тяло е една много едра опозиция, какво, понякога направо написвам
която е налице, изглежда, във всички
стихотворение на английски, обаче има
езици. Изглежда обаче, че във всички езици и стихотворения, които ги превеждам,
това не е доказателство, че душата има и стихотворения, които не мога да
съществува и че тялото съществува.
ги преведа и ги превеждам с помощта на
Едни езици правят разлика между
американец поет“. Прекрасен отговор,
мъртвото и живото тяло, други езици
обаче аудиторията се интересува от
не правят разлика. И разни други разлики
културни неща. Какво е двуезичието? И
могат да бъдат направени. Оттук и
за разни други неща става дума, не става
моето настояване, че ние трябва да четем дума обаче за това какво е поезия. И се
текст. Трябва да четем текст и затова оказва, че хората са се събрали да слушат
сме влезли в този наш текст тук.
поет, обаче никак не ги интересува това.
Нека сега да се обърнем към текста. И Платон може да четем по този начин.
Същинският диалог минава така, Къде лебеди, какво, защо лебеди, какво
както ние сме го превели – през означава κύκνοι на старогръцки и прочие, и
четири аргумента. Четири довода за прочие? Но това е един прекрасен пасаж.
безсмъртието на душата. Това вече След този пасаж се обажда Симий и прави
го разбрахте. Ние сега сме в третия пак като интермедия едно разсъждение, че
аргумент, в неговия край, в който, покрай той изпитва затруднение, но сега няма да
представянето на третия аргумент, го каже точно кое е затруднението. Той
след като Сократ прави едно и друго, прави едно разсъждение колко трудно е
в почивката изведнъж се разбира, че да се разбере едно нещо – което е напълно
неговите партньори в разговора, Кебет
в Платонов и Сократов стил. Но човек
и Симий, имат съмнения по някакви
не трябвало да бъде малодушен, добавя
въпроси. Този трети аргумент, изказан
Симий, ами да подложи на щателна
накратко, е, че душата е тъждествена на
проверка това, което се говори по този
себе си, неразрушима, несъставена, проста въпрос. Държи се като учен човек.
и безсмъртна. Една такава примитивна
идея, която е много силна, тя е силна и Естествено, че когато се интересуваме
днеска, че онова, което е просто, е хубаво; от нещо, можем да се обърнем към
но към него сега е прибавено и това, че по-знаещ. Това ние правим в науката:
обръщаме се към еди-кой си автор или
то е неразрушимо. Простото, затова е
просто, защото е неразрушимо. философ, които са се изказали по този
въпрос. И като разберем различни неща,
И така, тя е проста и безсмъртна. След можем да изберем най-ценното от тях.
като излага аргумента, Сократ развива Та разсъждение за това как, когато
отново това, което прави и по-напред човек има съмнение за нещо, трябва да
в диалога – последствията от това постъпи. И тогава Симий прави своето
за съдбата на душата и значението на възражение. Това възражение е, че душата
занимаването с философия. И след това според него трябва да бъде свързана
се влиза в една интермедия, както изобщо с идеята за съзвучие или хармония.
става в диалогичното протичане на
„Съзвучие“ в текста е ἁρμονία. И понеже
текста. Имаме някакво разсъждаване,
на старогръцки Хармония е също така
което разсъждаване може да бъде много
името на една митологическа героиня,
аналитично и много логически оголено, но
която се омъжва за Кадъм, затова и
почти никога в Платоновия текст то не
Сократ си прави едни шеги: „Разрешихме
е напълно логически оголено. Ако искаме да въпроса за Хармония, хайде сега да се
четем логически оголен аналитичен текст, обърнем към въпроса за Кадъм“. Ако
трябва да отворим „Метафизика“ на
душата е хармония, т.е. ако тя е една
Аристотел. „Метафизика“ на Аристотел настроена лира, това, което тревожи
е такъв действително аналитично оголен Симий, е какво става с хармонията,
текст.
когато се счупи лирата. Виждате, тук се
Влиза се в интермедия, в която влиза в едно типично нещо, от което ние
интермедия има ново повдигане на въпроси, си страдаме постоянно. Когато искаме
защото Кебет и Симий проявяват да докажем нещо на някого, избираме един
съмнение. Интермедията, така както факт. Пример, който е силен. Научните
е представена тук, е много хубава. Тя е разговори и спорове са винаги избиране на
едно разсъждение на Сократ за умиращите някаква пълна аналогия, която свършва
лебеди, които именно когато умирали, работата на самото мислене. (…)
пеели най-красиво, защото, както казва Спомняте си, аз ви задавах такива неща,
Сократ, изпадали в радост, във възхита от да разделим текста на моменти. Ето
това, че отиват при боговете. Т.е. с тази сега имаме момент: Сократ говори за
реалия се представя това, което се случва лебедите; имаме момент-интермедия:
на самия Сократ. Това е един много красив Симий говори за необходимостта да
пасаж, който, разбира се, може да бъде
се разбере едно нещо; и имаме вече не
четен и бавно. Имайте предвид, че ние в
интермедия, а текст, в който Симий
нашия семинар цяла година четем „Федон“ излага пълната теза за това какво е
бавно, но може да се чете още по-бавно. душата-хармония. Тази теза обаче той
Това означава да се избере един откъс и
излага с аналогия, с един пример, който
вниманието да се насочи към него. Може
пример му казва това, което той би могъл
да се проучи въпросът за лебедите, защо
да изкаже и сухо аналитично.
са тези лебеди тук, какво значи пеенето
на лебедите, къде другаде се говори за Говоренето никога не е равно, дори
пеене на лебеди. В Платон защо е така? философското говорене. Философското
Лоша работа, защото влизаме в един вид
говорене, както и тук имаме такова
култура, която е най-лошото нещо на
философско говорене, се колебае между

6
инструментът, чрез който
ние говорим за него, са
донякъде различни неща.
Литературен вестник 18-24.07.2018
разлика между прасето, което се яде
и което е pork, и другото прасе, което
е pig. И аз казвам: „А българският не
прави такава разлика“. И понеже имам
работа, добавям: „Я какъв велик език е
английският“. Българският прави други
разлики. Сега, ако трябва да отчетем
съвременното съществуване.
Поканим някой поет, както правят в
департамент „Нова българистика“ на
НБУ, почваме да му се възхищаваме, и
най-напред затова, че има и стихосбирка
на английски. Ау, страшно! И почваме
да го разпитваме той на английски ли
топли примери и аналогии и съвсем сухо
аналитично изказване на нещо. Ако искаме
да се упражняваме по текст на Платон,
можем да го делим на такива пасажи, в
които, да кажем, имаме интермедия,
подготовка на това, което ще се каже
по същество и влизане в казването по

същество, което казване по същество е
също от няколко типа.
Пример, топло казване без пример,
съвсем сухо аналитично казване. Текстът
винаги има температура, която се
сменя, особено хубавият текст.
Лошите текстове са тези, които нямат
температура. Разбира се, има и текстове
с абсолютно еднаква температура,
които са прекрасни. Имаме такива
философски текстове, които казват:
„Не, аз няма да меня температурата“.
Защото философията не е говорене, в
което се мени температурата, а равно
говорене. Е, известно време това се счита
за философия. След това се получава
възмущаване от този режим и се влиза в
друг режим. (…)
След това идва пасажът: „Сократ
отговаря на възраженията на Симий и
Кебет“. Пак се започва с една интермедия
– шега:
– Утре, Федоне, рече – сигурно ще
острижеш тая хубава коса.
– Така изглежда, Сократе – отвърнах
аз.
– Но не утре, ако ме послушаш,
разбира се.
– Ами, кога? – попитах аз.
– Днес – рече Сократ. – И аз моята
коса трябва да острижа.
При умиране имаме остригване, но и при
проваляне в говоренето също трябва да
има остригване. Прави се една аналогия,
интермедия, понижено е мисловното
напрежение.
Защо не направите нещо такова тогава,
когато участвате във важен разговор с
някой ваш близък, с който разрешавате
някакъв проблем. Той казва: „Трябва да
говорим“. Примерно, някой, влюбен във вас, е слабо. И да намразим словото. И да
иска да разговаряте за вашите отношения. млъкнем. (…)
Това е много чест разговор в младата
възраст. И вие не искате, обаче казвате:
„Добре, хайде, като искаш, да разговаряме“. ние живеем като много бедни хора и като
И почва разговорът. В този разговор има
пасажи с различно напрежение. Разговорът че много бедните хора никога не бързат,
може да протече така, че фактически за
онова основно нещо, за което трябва да
говорите – за отношенията си, за него
да не говорите. Повечето разговори са
такива: поставят някаква тема, но на
темата не се обръща никакво внимание,
защото отношенията чрез разни други
неща се показват косвено, а за самите
отношения не става дума. Разговорът
може да бъде обаче много добър и за двете лош човек е, няма да общувам с него“, той
страни. Едната страна се радва, че за
отношенията не е станало дума, а другата които той не се е разочаровал. Т.е. като
страна е изразила отношението си, и като подвижно същество човекът постоянно
че ли отношенията, за които искахме
да говорим, се разрешиха в промяната на
настроението, защото всъщност е важно
да се промени настроението. Ако почнете
да наблюдавате така разговорите, ще
разберете и тези смени на температурата И така, този пасаж за мизологията. Тук,
в говоренето в Платоновия текст.
След тази интермедия следва едно друго
знаменито място, на което обръщам
внимание, и искам да останем по-дълго
при него, защото е много важно. То е
важно, то ни засяга. Разбира се, става
въпрос за едно нещо, което тук се нарича
„мизология“. „Мизантропия“ знаем какво
е, но „мизология“ не употребяваме. Това
също е интермедия, увод към онова,
което Сократ след малко ще каже, едно
много дълго разсъждение върху темата за
мизологията.
Диалогът е такова пространство, в
което може да се направи завой, може да
се направи спиране, голяма пауза, в която
пауза да се развие някаква друга тема.
Която е свързана съвсем леко с тази,
за която става дума сега и всъщност
А Р Х И В Н А М О Д Е Р Н О С Т Т А
е напълно не на място затова, защото
нито Кебет, нито Симий, нито другите
присъстващи биха изпаднали в мизология.
Мизологията е мразене на словото.
Ние го знаем много добре това мразене
на словото. Искаме да кажем нещо, не
успяваме да кажем нищо. Основното,
което правим, като не успеем да кажем
нещо – и тук имате прекрасно разсъждение
на тази тема, – е да кажем, че със слово
нищо не може да се направи. Словото
Това е един много хубав пасаж, съветвам
ви да си подарите този лукс. Разберете,
много бедни хора постоянно бързаме, макар
защото те са наясно, че никога няма да
забогатеят, имат много време. Влезте в
този текст и го прочетете бавно, за да
видите каква – казвам нещо, което тук
не се казва, – каква психологическа мощ
има, защото действително човешкото
същество прави едно основно нещо, а
именно да размества предметите. Когато
каже: „Този човек, той не е наред, лукав,
прави и обобщение за всички подобни, от
мени предмета си, употребявайки едни
и същи думи. Имайте предвид, че това
нещо може да бъде научено и само по
диалогическата херменевтика на Платон.
разбира се, в този пасаж се съдържа и
това знаменито място, в което Сократ,
говорейки за мизологията и за себе си и
своята позиция, казва нещо много силно
и си прави следната сметка: „Мили ми
друже, ти прецени дали не прекалявам“.
Такива са Сократовите каденци на това,
което се казва. Те някак забавят: „Ако е
истина това, което казвам, хубаво е, че
съм убеден“. Т.е. ако е истина, че душата е
безсмъртна, хубаво е, че съм убеден. А ако
след смъртта не остава нищо, тогава е
добре, че няма да бъда тягостен за вас тук
с воплите си, в оставащото до смъртта
време. И така е добре, и иначе е добре.
Вървя по улицата в много лошо настроение
и изведнъж ме спират двама лъчезарни
мормони. Но аз съм в лошо настроение, а
когато съм в лошо настроение тази черта,
Фрагмент от „Колесничарят“, 470 г. пр. Хр., Археологически музей в Делфи
която имам – да убедя някого в нещо, се
усилва агресивно. И казвам: сега ще се спра
пред тях, видях, че други хора отказват
да говорят с мормоните, но аз спрях.
Говорят хубав български. Можете ли да
си представите каква силна организация
е това, която може да разпрати хора по
целия свят, че и в България, да ги облече,
да ги нахрани, да им намери квартира и да
ги научи на български език. И те лъчезарни,
каквито са мормоните. И разбира се,
започват да ми задават въпроси. Един от
въпросите: вярвам ли в Бога. Без всякакво
колебание казвам: „Не вярвам“. „Защо не
вярвате?“ „Ами, казвам, не вярвам затова,
защото смятам, че Бог не съществува“.
Те казват: „А откъде знаете?“ И аз
се сещам за това място от „Федон“ и
казвам: „А, не съм сигурен. Ако Бог не
съществува, като умра, ще видя какво ще
правя“. Не отговарям дори така елегантно
като Сократ. А мормоните – упорити,
лъчезарни, усмихнати и ни най-малко не
смутени от това, което казвам. „Знаете
ли за мормонството?“, питат. „Зная,
разбира се“, казвам. Чета ли Библията?
Казвам: „Чета я, понеже съм професор по
литература, обаче не постоянно“. „А тази
книга познавате ли?“, казват мормоните.
Казвам: „Не!“ „Можете да си я купите“,
казват. „Не, няма да си я купя“. „Можем
да ви я дадем за известно време“. Казвам:
„Не, не я искам“. И казвам: „Момчета,
нека да ви кажа нещо, по-възрастен съм
от вас. На света има много изцяло неверни
неща, които са изключително полезни.
Такова нещо е мормонството“. И те са
пред очите ми и са доказателство за това:
млади, хубави, усмихнати, абсолютно
позитивни в една среда, в която ходят
само мрачни лица. Дали са вярващи – не
знам. Може би не са вярващи, но все едно,
това не е необходимо, те са екстравертно
настроени и не си задават въпроса дали
вярват, ами просто са в една среда – среда,
в която вярват.
Виждате тази подвижност и тук, само
че тук по един конкретен въпрос. Сократ
трябва да ги убеди в безсмъртието на
душата. Упорства, но разбира се, казва
за себе си: „Ако е вярно, хубаво, ако не
е вярно – поне няма да си досаждате с
воплите за мен“. Защото ако няма душа –
умира се и край, нищо друго не остава, т.е.
няма никакъв проблем. След което следва
знаменито резюме на онова, което са
казали Симий и Кебет. Имайте предвид, че
това са знаменити резюмета, защото те
са невероятно точни. Онова, което Симий
казва, и онова, което казва Кебет, е точно
това, което тук е казано по-накратко. Но
понеже онова, което е казано от Кебет, е
казано много надълго на много страници,
когато ще започнат да опровергават
Кебет, Сократ ще каже: „Хайде пак да го
повторим, защото от повтарянето няма
зло“.
Тук, в това резюме, вие чувате едно нещо,
което много остро ни засяга. Ние, особено
тук в такава среда – университетска и
научна, която се интересува от истини –
много пъти ви казах това, – смятаме
истината за нещо същностно, което може
да се каже накратко. Аз почти не срещам
хора, които смятат друго. Ако нещо е
вярно, то може да се каже накратко, и
толкова, и да си гледаме работата. Значи
нещата имат същност и същността може
да бъде изказана. И там се смята така:
онова, което Симий е казал, и онова, което
Кебет е казал, може да се съкрати. Да,
обаче това се прави не в името на науката
и на истината. Прави се в името на това,
което наричам „диалогична температура“.
Онова, което надълго е казано, да се каже
накратко. Онова, което е казано по един
начин и в една комбинация, да се каже в
друга комбинация, в трета комбинация, в
четвърта комбинация.
Затова, защото съществуването – а
диалогът е съществуване в слово – е
съществуване във време, в което време
се минава през различни ситуации. Онова,
което прави науката, е да унищожи
старателно възможността от ситуации,
защото онова, което е казано накратко
и ясно формулирано и дефинитивно, то
е само така и друго няма. Затова и след
като едно нещо е казано накратко, то
следващото вече е излишно. Това идва от
една силна съвременна идея – че словото
е еднопластово. И затова трябва да има
едно най-добро слово, което в един пласт
и в една линия да каже как стоят нещата.
Защото истината за нас е еднолинейна и
еднопластова. Това е просто невярно. Това
7
е едно от нещата, които ви повтарям
всеки час. Не, нямаме възможност
за нищо да кажем, че е точно
това, което се казва.
Литературен вестник 18-24.07.2018
Редактор на страницата
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА Християн Бакалов за своята
н а перформативна инсталация PURE
ц е
С
преработен и изхвърлен, без реално той да
може да реагира. Не можейки да премахна тази
машина (поне за момента), въпросът, който
логично изникна пред мен, беше как мога да
„хакна” тази машина и с какъв „вирус” да я
заразя, така че тя да произвежда нещо по-
хуманно, по-истинско и едно по-
неподправено преживяване. Оттам
дойде и необходимостта да
работя с аматьори. Те станаха
този добър „вирус”, който
да облагороди остарялата и
самоизчерпала се перформативна
машина, в която в най-добрия
случай знаеш още от първия
момент какво тя ще произведе, а
в най-неприятния – какво поредно
копие ще принтира.  

В проекта работите с хора В проекта “PURE” участват аматьори,

Епизод от “PURE”, втора част на трилогията “ETERNIA”
PURE на Християн Бакалов e aртистичен експеримент,
който съчетава визуалнo изкуство, движенчески
театър и пърформанс. Той може да се определи като
перформативна имерсивна или “потапяща” инсталация,
в която зрителят участва единствено със своите
сетива и е поведен в една разходка на грижовен, топъл
и изпълнен със съпричастие контакт. Точно във
времето на неговото протичане „се реализира връзката
между “Аз” и “Другия”, която може да бъде само и
единствено „ЧИСТА/ PURE”, казва Християн Бакалов,
автор на концепцията. От 2014 г. Християн развива
специален интерес към възможностите за друг начин
на взаимодействие между изпълнител и зрител. Така
достига до разработване на трилогията имерсивни или
„потапящи инсталации” ETERNIA. Тя се развива в процес
и различни части от нея вече са осъществени в Брюксел,
Венеция, Белград, София и Париж. В началото на юни
инсталацията беше част и от международната селекция
на театралния фестивал „Варненско лято”, след което
се състоя и поредното й представяне в София в ДНК -
Пространство за съвременен танц и пърформанс. Ето
какво разказва Християн Бакалов за своето впускане в
света на сетивата.  че тук и сега ще експериментират заедно,
Какво е водещото за Вас при създаването и
организирането на толкова мащабен колективен
ритуал като трилогията ETERNIA, както сам я
описвате?
PURE е втората част от трилогията ETERNIA, която
е вдъхновена от понятието за вечност на Барух Спиноза.
Това, което ме вдъхновява да организирам тези мащабни
и непредсказуеми срещи в нея, беше желанието да изляза
от ортодоксалната рамка на реализирането на едно
представление не само като форма и структура, но също
и в неговата вътрешност и материя. По-радикалната
идея зад всичко това се показа още след първото
ателие/представяне на PURE в Белград. Там разбрах, че
реално това, което правя, е излаз от спектакъла като
перформативна машина, в която зрителят е погълнат,
от различни възрасти, включително и
деца, както и изпълнители от различен
контекст. Предизвикателство ли е това
за Вас, или е предимство? 
И двете. Предизвикателството е нещо,
което всеки артист създава и отправя
първо към самия себе си, но и към публиката!
Предизвикателството е вид покана за осъществяване на
връзката между артиста, изпълнителите и публиката.
Една покана за танц от трима. Предимството идва от
това, че може съзнателно да решаваме какво и по какъв
начин да предизвикаме. 
Проектът като че ли излиза от областта на
хореографията и визуалните изкуства и навлиза в
полето на педагогиката, не само на естетическо, но
и на социално ниво… Какво послание бихте искали да
оставите у хората, които срещате като участници в
неговите рамки?
Истината е, че и на мен ми е трудно да определя в кое
поле навлизам с всеки следващ реализиран PURE. Това, че
всеки път трябва да преобмислям всеки елемент, всяка
визуална инсталация, да създавам нови, че участниците са
различни и най-вече, че пространството е различно, това
ме задължава всеки път да навлизам в непознати за мен
области. Да ги преоткривам с наивния и инстинктивен
поглед на дете, което, сънувайки своята неповторима
Епизод от “PURE”, втора част на трилогията “ETERNIA”
хора от различни възрасти, включително и деца
реалност, едновременно я създава и артикулира по
достъпен начин за всеки, дори за хора, които никога не са
имали допир до интерактивни и потапящи пърформанси.
Истината е, че най-сложното е да е просто! 
Вие имате впечатляваща кариера в Белгия и
работите с редица световноизвестни имена в
съвременните сценични изкуства като Робърт
Уилсън, Жером Бел, Ян Фабр… Какво ви провокира да
осъществите PURE в България?
Надявам се, че няма да прозвучи грубо към всички
невероятни артисти, с които имах шанса да работя
през последните 26 години, но за мен срещата и
работата ми с Иво Димчев е най-вълнуващата, богата
и красива. Всеки от изброените режисьори допринесе
за развитието ми като артист и човек в различни
моменти от живота ми.  Но единствено в Иво Димчев
намирам така ценните за мен безкомпромисност и
радикалност, които трябва да са определящи в което
и да е начинание на един артист. Мотивацията да
покажа PURE в България не е по-различна от тази да
показвам това, което творя, където и да е другаде по
света! За мен изкуството не е орнамент или
забавление. То е движението и енергията,
които се създават между хората, решили,
че всички ние, сегашни, минали и бъдещи,
сме едно! Хората са създавали, създават и
ще създават изкуство като медиум, чрез
който да влизат в колективно осъзнаване
на единна идентичност. Единствено тогава
човек разбира интелектуално, но и осъзнава
и чувства физически, че когато наранява
някой, наранява себе си, когато дава на
някого, дава и на себе си! Това предлага PURE
като преживяване, независимо дали ще е за
публиката, участниците или за самия мен.
Въпроси и текст: ЕЛЕНА АНГЕЛОВА 
Съвместна публикация с Платформа „Нови
драматургии”

ПРЕМИЕРА

„Физика на тъгата”
по романа на Георги Господинов,
режисьор Милош Б. Нелковски,
Градски театър, Куманово

На 8 юли 2018 г. в Градския театър в Куманово, Македония се състоя премиерата на

„Физика на тъгата” по романа на Георги Господинов. Режисьор на спектакъла е Милош
Б. Андоновски, а сценичната адаптация е на Ивана Нелковска. В спектакъла участват
актьори от различни поколения от трупата на театъра – Горан Илик, Марко Трайковик,
Ясмина Василева, Александра Пешевска, Кети Дончевска-Илик, Нина Максимова и
Симона Димковска. Оформлението на сценичното пространство и костюмите са дело на
сценографа Наташа Вчкова.

8
В първите рецензии след премиерата в македонската преса представлението
е определено като ярък режисьорски опит да се очертаят периметрите
на тъгата, съпътстваща живота ни, през няколко подбрани истории от
романа на известния български писател, което „връща към живот театъра в
Куманово”.

„Физика на тъгата” по романа на Георги Господинов, Градски театър, Куманово

Литературен вестник 18-24.07.2018

По-далеч
Джонатан Франзен
В южната част на Тихия океан, на петстотин мили
от бреговете на централно Чили, се намира един
неприветлив, вертикално оформен вулканичен остров,
дълъг седем мили и широк четири, който е населяван
от милиони морски птици и хиляди морски котки, но
е безлюден, освен в по-топлите месеци, когато шепа
рибари идват, за да ловят омари. За да стигнеш до
острова, който официално се нарича Алехандро Селкирк,
летиш от Сантяго с осемместен самолет, който прави
курсове два пъти седмично до друг остров, намиращ се
на няколкостотин мили в източна посока. После трябва
да плаваш на малка открита лодка от импровизираната
писта до единственото селище в архипелага, да киснеш,
докато някой реши да те вземе от пристанището за
едно дванайсетчасово плаване, и после, както често се
случва, да чакаш още, понякога и с дни, докато времето
ти позволи да слезеш на скалистия бряг. През шейсетте
чилийските власти, отговарящи за туризма, решили да
преименуват острова на името на Александър Селкирк,
шотландския мореплавател, историята за чийто
самотен живот на архипелага вероятно е станала основа
за романа на Даниел Дефо „Робинзон Крузо“, но местните
все още си служат с оригиналното име на острова:
Масафуера, т.е. По-далеч.
Към края на есента и аз почувствах нуждата да съм по-
далеч. От четири месеца нонстоп промотирах новия
си роман, отмятах задачи от листата си без никакво
желание и се чувствах все повече като нарисуваната
капсулка, показваща напредването на песента в
програмата за музика. Големи полета от личната ми
история крееха вътрешно поради това, че твърде често
говорех за тях. Всяка сутрин – едни и същи ударни дози
никотин и кофеин; всяка привечер – един и същ щурм
срещу имейлите, чакащи да бъдат изпратени; всяка
нощ – едно и също наливане в името на едно и също
затъпяващо залъгване с удоволствия. В един момент,
докато четях за Масафуера, започнах да си представям
моето бягство там и как оставам като Селкирк сам във
вътрешността на острова, където не живее никой, дори
и през хубавия сезон.
Освен това си помислих, че би било добре, докато
съм там, да прочета отново онази книга, която се
счита от всички за първия английски роман. „Робинзон
Крузо“ е великият, най-ранен документ на радикалния
индивидуализъм, историята за битовото и психическото
оцеляване на един обикновен човек, поставен в условията
на дълбока изолация. Романовото изследване на
индивидуализма – търсенето на смисъл в реалистичния
разказ – ще стане доминиращата литературна мода за
следващите три столетия. Гласът на Крузо може да
бъде чут в гласа на Джейн Еър, на човека от „Записки
от подземието“, на Невидимия, на Рокантен на Сартр.
Всички тези истории някога ме бяха развълнували, така
че в самата дума novel, с нейното обещание за нещо ново,
се беше настанил трайно споменът за младежките ми
преживявания, които бяха толкова поглъщащи, че можех
с часове да стоя кротко и изобщо да не си помисля за
скука. В класическата си книга „Възходът на романа“
Иън Уот свързва бума на романовата продукция през
XVIII в. със засиленото търсене на домашни развлечения
за жените, които са се освободили от традиционните
си домашни задължения и са се видели с твърде много
свободно време. Според Уот английският роман се
ражда някак си направо от пепелищата на отегчението.
А именно отегчение беше това, от което страдах.
Колкото повече преследваш развлечение, толкова повече
отделното развлечение става по-неефективно, така че
трябваше да увеличавам различните дози, докато не се
усетих, че проверявам имейла си през десет минути, че
парчетата пресован тютюн, които дъвчех, ставаха все
по-големи, че двете питиета регресираха до четири, и
най-сетне, че бях достигнал до такова усъвършенстване
в реденето на компютърни пасианси, че целта ми вече
не беше да спечеля играта, ами да спечеля две или повече
игри последователно – един вид метапасианс, чието
обаяние се състоеше не в самата игра на карти, а в това
да сърфираш по вълната на победите и загубите. Най-
дългата ми победна вълна в един момент достигна до
осем игри.
Уредих си транспорт до Масафуера на една малка лодка,
наета от група приключенски настроени ботаници. След
това се отдадох на малка консуматорска оргия в REI,
D E P R O F U N D I S
Историята за Робинзон Крузо, оцветен офорт, краят на XVIII в., Музей на европейските и средиземноморските цивилизации,
където мечтата на Робинзоновците живее между редове
с ултралека екипировка за оцеляване и може би най-вече
в някои емблеми на цивилизования живот в пустошта
като неръждаема чаша за мартини с разглобяемо столче.
Освен с нова раница, палатка и нож, се обзаведох и с
няколко джунджурии по последна мода като пластмасова
чиния със силиконов ръб, който се вдига, за да стане
чинията на купа, таблетки витамин С, с които се
неутрализира лошият вкус на водата, стерилизирана
с йод, микрофибърна хавлия, която се побираше в
изумително малка торбичка, замразено сушено чили –
органично и веган, и една неразрушима вилица-и-лъжица-
в-едно. Награбих освен това огромни запаси от ядки,
риба тон и протеинови блокчета, защото ми бяха казали,
че ако времето се развали, мога да се окажа вързан на
Масафуера безкрайно дълго.
В самото навечерие на заминаването ми за Сантяго
посетих моята приятелка Карън, вдовицата на писателя
Дейвид Фостър Уолъс. Тъкмо се канех да си тръгвам
от дома й, когато тя изневиделица ме попита дали бих
желал да взема част от кремираните останки на Дейвид
и да разпръсна праха му на Масафуера. Казах й, че бих, и
тя намери някаква дървена кутийка за кибрит, същинска
антика с формата на малка книга с чекмедженце, и
сложи в нея малко от праха на Дейвид, казвайки, че й
допада мисълта една част от него да почива на далечен
и необитаем остров. Едва по-късно, след като вече си
бях тръгнал от дома й, осъзнах, че ми е дала праха му
колкото заради нея и Дейвид, толкова и заради самия
мен. Тя знаеше, защото й го бях казал, че сегашното ми
състояние на бягство от себе си беше започнало скоро
след смъртта на Дейвид две години по-рано. Тогава бях
взел решение да не се задълбавам в отвратителното
самоубийство на човека, когото съм обичал толкова
много, ами вместо това да избягам в гнева си и
своята работа. Сега обаче, когато работата ми вече
беше свършена, беше трудно да игнорирам мисълта,
че – според едно възможно тълкуване на неговото
самоубийство – Дейвид беше умрял от отегчение
и отчаяние по отношение на бъдещите си романи.
Отчайващото дъно на настоящото ми отегчение! Дали
то не беше свързано с факта, че бях изневерил на едно
обещание, което си бях дал? Обещанието, че след като
завърша заплануваната книга, ще си позволя да чувствам
по отношение на смъртта на Дейвид нещо повече от
краткотрайна тъга и продължителен гняв.
И така, в последната утрин на януари пристигнах,
съпроводен от гъста мъгла, до едно място на Масафуера,
наречено Ла Кучара (Лъжицата), намиращо се на три
хиляди фута над морското равнище. Имах у себе си
тефтер, бинокъл, издание с меки корици на „Робинзон
Крузо“, книжката, съдържаща останките на Дейвид,
раница, пълна с екипировка за къмпингуване, една
гротесково неточна карта на острова и никакъв алкохол,
тютюн или компютър. Като изключим факта, че
наместо да се катеря сам, следвах един млад рейнджър,
отговарящ за парка, и едно муле, което ми носеше
раницата, и че освен това поради настояването на
различни хора носех радиостанция, един десетгодишен
GPS, сателитен телефон и няколко батерии за смяна,
Париж.
бях напълно отделен от каквито и да е хора.
За пръв път се запознах с „Робинзон Крузо“, когато баща
ми започна да ми го чете. Заедно с „Клетниците“ това
беше единственият роман, който значеше нещо за него.
От удоволствието, с което ми го четеше, ставаше
ясно, че той се отъждествява толкова дълбоко с Крузо,
колкото и с Жан Валжан (чието име по неговия си
самоук начин произнасяше Джин Вал Джин). Подобно
на Крузо, баща ми се чувстваше изолиран от другите,
беше съзнателно скромен в своите навици, вярваше във
върховенството на западната цивилизация по отношение
на останалите „дивашки“ култури, гледаше на природния
свят като на нещо, което трябва да бъде покорено и
използвано, и най-сетне, беше неуморен следовник на
движението „направи си сам”. Оцеляване, основано на
самодисциплината, при това на пуст остров, обграден
от човекоядци – това беше просто идеалният роман
за баща ми. Той беше роден в един суров град, построен
от неговия баща първопроходец и неговите чичовци, и
беше израснал, работейки по строежите на пътища през
мочурищата на север. В мазето ни в Сейнт Луис си беше
стъкмил прилична работилница, в която си остреше
инструментите, поправяше си дрехите (беше добър
шивач) и с помощта на дърво, метал и кожа намираше
импровизирани и грубовати, но иначе трайни решения на
проблемите по поддържането на дома ни. Няколко пъти
в годината той вземаше мен и приятелите ми на лагер
и сам организираше мястото за лагеруване, докато аз
тичах из горите заедно с моите приятели, като правеше
за себе си легло от стари твърди одеяла до нашите
спални чували, пълни със синтетична вата. Мисля си, че
до известна степен аз бях за него един вид извинение да
ходи по лагери.
Брат ми Том, не по-малък фен на „направи си сам” от
баща ми, се превърна в сериозен планинар, след като
завърши колежа. Понеже аз се опитвах да имитирам
Том във всичко, слушах внимателно неговите истории
за десетдневни походи в Колорадо и Уайоминг и
мечтаех сам да стана планинар. Първата възможност,
която ми се отвори, беше през лятото, когато
навърших шестнайсет и убедих родителите ми да
се запиша на лятно училище, наречено „На къмпинг
в Запада“. Приятелят ми Уайдмън и аз се качихме
на автобус, пълен с тийнейджъри и възпитатели, за
двуседмично „изследване“ из Скалистите планини. Бях
взел изхвърлената от употреба раница Gerry на Том и
тефтер, който беше абсолютно същият като неговия,
за да си водя бележки върху лишеите – предмета на
изследване, който си бях избрал донякъде наслуки.
На втория ден от един преход в пущинака на парка
„Сътуут” в Айдахо бяхме поканени да прекараме
двайсет и четири часа сами. Моят възпитател ме заряза
9
в една рядка горичка от жълти борове и ме остави сам.
Много скоро, въпреки че времето беше
слънчево и не ме заплашваше с нищо, вече
треперех в палатката.
на стр. 10
Литературен вестник 18-24.07.2018

По-далеч
от стр. 9
Очевидно всичко, което ми трябваше, за да осъзная
празнотата на живота и ужаса на съществуването, беше
лишаването ми от човешка компания за няколко часа.
На другия ден научих, че Уайдмън, макар и осем месеца
по-голям от мен, се беше почувствал толкова самотен,
че тръгнал на поход обратно, докато стигне до място,
от което може да вижда базовия лагер. Онова, което ми
помогна да изтърпя, а и нещо повече – да почувствам, че
бих могъл да стоя сам и повече от ден, беше писането:
Четвъртък, 3 юли:
„Тази вечер започнах да си водя дневник. Ако някой чете
това, вярвам, читателите ще ми простят, че толкова
много се занимавам със себе си. Просто не мога да го
контролирам. Аз пиша.
След вечеря, като се върнах край моя огън, за миг
изпитах чувството, че алуминиевата ми чаша е приятел,
който седи на скалата отсреща и ме изучава…
Някаква мушица – струва ми се, една и съща – бръмча
около главата ми доста дълго този следобед. След
известно време престанах да мисля за нея като за
досадно, гадно насекомо и подсъзнателно започнах да я
мисля за враг, към който наистина съм се привързал, и че
ние просто си играем.
Също този следобед – това беше основното ми
занимание – седях на една скала и се опитвах да напасна
в сонет различните цели на моя живот в различните
му моменти (всъщност всичко на всичко три). Сега
разбирам, че не бих могъл да го направя дори и в проза,
така че цялото усилие беше напразно. Така или иначе,
докато правех това, стигнах до извода, че животът си
е едно губене на време или нещо подобно. Чувствах се
толкова тъжен и прецакан в тоя момент, че всичките
ми мисли бяха отчайващи. Но после се загледах в някакви
лишеи, пописах малко за тях, успокоих се и си дадох
сметка, че моята тъга се дължеше не на загуба на
посоката, ами на факта, че не знаех кой съм или защо
съм такъв, и че не бях показал обичта си на моите
родители. Наближавах третата от моите точки, но в
един момент мисълта ми се отклони. Помислих си, че
причината за казаното по-горе беше тази, че времето,
т.е. животът е твърде кратък. Което, разбира се, е
вярно, но моята тъга на беше причинена от това. И
изведнъж разбрах: липсваше ми моето семейство.“
Веднага щом осъзнах носталгията по дома, бях вече
способен да я насоча в правилната посока с писане
на писма. До края на пътуването пишех всеки ден
в моя дневник и в един момент се хванах, че съм се
отдалечил от Уайдмън и гравитирам около женските
екземпляри в лагера. Никога преди това не съм имал
такъв успех в общуването. Липсвало ми беше това
донякъде половинчато чувство на сигурност в моята
идентичност, което чувство бях постигнал в самота,
докато пишех изречения от първо лице върху листа.
Дълги години след това имах желанието да направя
нов поход, но не и волята това да стане. Оказа се, че
Азът, който откривах посредством писането, не беше
съвсем същият като този на Том. Все още използвах
старата му раница Gerry, макар че тя не беше идеална за
пренасяне в повечето ситуации, и пазех живи бляновете
си по пустошта, като купувах евтина и принципно
несъществена екипировка, като например джъмбо размер
бутилка ментов сапун „Д-р Бронър“, чиито качества
Том периодично хвалеше. Когато взех автобуса, за да
се прибера в колежа за последната си година, сложих
„Д-р Бронър“ в раницата и по пътя бутилката се спука,
оплесквайки дрехите ми и книгите. Когато се опитах
да изпера раницата под душа в общежитието, платът
просто се разпадна в ръцете ми.
Докато лодката се приближаваше към Масафуера,
установих, че островът не е никак гостоприемен.
Единствената ми карта представляваше принтирана
страница с изображение от Google Image и веднага
забелязах, че с моя оптимизъм съм разчел грешно
контурите върху нея. Това, което ми изглеждаше като
стръмни възвишения, беше стръмни скали, а това, което
ми изглеждаше като нежни склонове, беше стръмни
възвишения. Една дузина колиби на ловци на омари бяха
10
скупчени в дъното на внушителна
клисура, по чиито страни
зелените рамене на острова се
извисяваха на трийсет и пет
Литературен вестник 18-24.07.2018
D E P R O F U N D I S
хиляди фута, докосвайки един замислен и разпенен облак.
Океанът, който изглеждаше сравнително спокоен по
време на пътуването, блъскаше с мощни тласъци по един
пролом между скалите под колибите. За да акостираме,
аз и ботаниците скочихме в една лодка за ловене на
омари, която запали мотор и стигна на сто ярда от
брега. Там лодкарят изключи мотора и ние хванахме
едно въже, закачено за близка шамандура, по което да се
изтеглим. Докато наближавахме скалите, лодката се
люшкаше хаотично напред-назад и водата нахлуваше през
кърмата, докато лодкарят се опитваше да ни закачи за
някакво метално въже, което ще ни издърпа до брега,
където ни очакваше умопомрачителни количество мухи
– неслучайно на мястото му викаха още Островът на
мухите. Надвикващи се тонколони бълваха северно- и
южноамериканска музика през отворените врати на
няколко от колибите като един вид съпротива срещу
смазващата мощ на клисурата и студения пулс на
морската шир. Атмосферата на място, покосено от
бедствие, се усилваше от една горица, зад самите
колиби, състояща се от огромни мъртви дървета, които
времето беше направило с цвета на кост.
(…)
След като така или иначе вече бях в заслона, си смених
дрехите, които бяха подгизнали от прехода през роса
и мъгла, и се опитах да изсуша вътрешната част на
ботите си с излишната тоалетна хартия, която
бях донесъл. Установих освен това, че джипиесът,
единствената джаджа, за която нямах резервни
батерии, се е включил и цял ден е хабил енергия, което
на свой ред отключи у мен тревога, която се опитах
да успокоя, като избърша всичката кал и вода от пода
на заслона с нова камара от тоалетна хартия. Накрая
поех риска да изляза до един скален нос и да разузная за
друго място за лагер по-далеч от страната на заслона,
върху която мулешките фъшкии бяха образували
своеобразна сянка. Един ястреб предприе пикиране точно
над главата ми; от една морена се обади дръзко някаква
пещарка (Cinclodes). След дълго ходене и претегляне на
плюсове и минуси се установих в една падина, която ми
осигуряваше някаква защита от ветровете и нулева
видимост към заслона. Там си устроих малък пикник със
сирене и салам.
Бях сам вече четири часа. Вдигнах си палатката, като
закрепих конструкцията за близките морени и укрепих
колчетата с най-тежките скали, които успях да донеса,
след което си направих кафе на малкия газов котлон.
След като се върнах в заслона, поработих още малко
върху проекта ми за изсушаване на ботите, спирайки
през няколко минути, за да отварям прозорците и да
пъдя мухите, които все намираха как да се промъкнат
вътре. Изглежда, че успявах да отбия себе си от
удобствата на заслона точно толкова, колкото от
съвременните развлечения, от които се предполагаше,
че бягам. Донесох още един мех вода от потока, който
Данило ми беше показал на идване, и използвах голямата
тенджера и газовия котлон, за да си стопля малко вода
за къпане, и след това, след тая баня, беше толкова по-
приятно да вляза вътре, да се подсуша с микрофибърната
си хавлия и да се облека, много по-приятно, отколкото
да правя това в кал и мъгла. След като бях направил
толкова компромиси със себе си, отидох и още по-далеч,
като примъкнах и един от силиконовите матраци през
скалния нос и го настаних в палатката си. „Но стига
толкова“, казах си на висок глас. „Повече – не!“
С изключение на бръмченето на мухите и инцидентния
зов на пещарката тишината в моя лагер беше пълна.
От време на време мъглата се вдигаше малко и преди
похлупакът отново да се спусне, можех да зърна
скалисти възвишения и влажни долини, обрасли с
папрат. Извадих си тефтера и нахвърлях какво съм
правил през последните седем часа: донесох вода,
обядвах, вдигнах палатка, окъпах се. Но в мига, в
който си помислих да пиша „изповедно“, с гласа на
вътрешния ми Аз, установих, че съм станал прекалено
съзнателен за себе си. Очевидно, че в последните
трийсет и пет години дотолкова бях свикнал да
разказвам себе си, да превръщам собствения си живот
в история, че в настоящия момент можех да използвам
дневника единствено за намиране на някакво решение
и самонаблюдения. Дори и на петнайсет, когато бях
в Айдахо, аз не пишех от дълбините на тогавашното
ми отчаяние, ами чак след като бях намерил сигурен
пристан извън него, затова и сега, когато бях далеч по-
отчаян, историите, които имаха значение за мен, бяха
вече разказани, селектирани, прочистени.
Планът ми за следващия ден беше да се опитам да видя
раядито (Aphrastura masafuerae). Дори само идеята,
че тази птица гнезди на острова, правеше острова
интересен за мен. Когато тръгвам да търся нов вид
птици, аз всъщност търся една изгубена автентичност,
останките от един свят, който днес е прегазен от
човека, но по един красив начин безразличен към него.
Да зърнеш рядка птица, която някак си упорито живее
и се размножава, е уникална трансцендентна радост.
Реших, че следващата сутрин ще стана още призори и
ако е необходимо, ще посветя целия си ден, за да стигна
някак до областта Лос Иносентес, където се срещаше
птицата, и да се върна обратно. Ободрен от идеята
за това никак нелеко изпитание, си приготвих купа с
чили и после, въпреки че светлината все още не беше
изтляла напълно, се пъхнах в палатката и дръпнах ципа.
Настаних се на изключително удобния матрак в спалния
ми чувал, който притежавах още от гимназията, и като
включих лампата на челника, който носех, се наканих да
чета „Робинзон Крузо“. За пръв път през този цял ден се
почувствах щастлив.
Един от най-големите ранни почитатели на „Робинзон
Крузо“ е Жан-Жак Русо, който в „Емил“ предлага романа
като основен текст за възпитанието на децата. В
добрата традиция на френския вкус към съкращаване
на текста той няма наум цялата книга, а единствено
дългата централна част, в която Робинзон разказва
четвъртвековното си житие на пустинния остров.
Малцина читатели биха възразили, че това е най-
завладяващата част от текста, в сравнение с която
приключенията на Робинзон преди и след това – как
бива поробен от един турски пират или как отблъсква
атаките на огромни вълци – изглеждат тривиални и
без блясък. Част от чара на историята за неговото
оцеляване е в специфичния начин, по който Робинзон
я разказва. „Три техни шапки, един калпак и две
нечифтни обувки“: това е всичко, което е останало от
потъналите му другари; ами целият този каталог на
полезните вещи, които е спасил от корабокруширалия
кораб, тънкостите в дебненето на дивите кози, които
се въдят на острова, преоткриването от нулата на
уменията да се стъкми дом чрез изработване на мебели,
лодки, грънци и хляб. Но това, което действително
прави тези приключения приключения и ги зарежда
с неочаквана интрига, е тяхната пряка връзка с
въображението на редовия читател. Нямам никаква
представа какво бих правил, ако бъда поробен от някой
турчин или заплашван от вълци; може би ще съм твърде
уплашен, за да направя това, което прави Робинзон. Но
когато четеш как той намира практически решения на
проблеми като глада, голотата, болестта и самотата,
ти си поканен да влезеш в самия разказ, да си помислиш
какво аз бих направил, ако бъда по подобен начин
изхвърлен някъде сам и в крайна сметка да измериш
собствената си издръжливост, находчивост и упорство
спрямо неговите. (Сигурен съм, че баща ми е правел
именно това.) До момента, в който по-големият свят
нахлува на самотния остров под формата на група
мародерстващи човекоядци, на страниците на романа
сме само ние двамата – Робинзон и аз, неговият читател;
и чувството е изумително приятно. Ако историята
беше наситена с повече действие, страниците, описващи
всекидневните задачи и чувства на Робинзон, щяха да
бъдат това, което критикът Франко Морети кисело
нарича „пълнеж“. Но както Морети сам забелязва,
именно разгръщането на този „пълнеж“ в своеобразна
драма е голямото откритие на Дефо.
(…)
Раядитото от Масафуера е по-голям, с по-тъмно
оперение братовчед на тръноопашатото раядито,
изумително малка птица, която бях виждал в няколко
гори във вътрешността на Чили, преди да дойда на
островите. Как един толкова малък вид е успял да
прелети петстотин мили навътре в океана, при
това в брой, който ще позволи да се възпроизведе
и впоследствие да еволюира, ще остане загадка.
Разновидността на птицата, населяваща Масафуера, се
нуждае от девствена папратова гора, необезпокоявана
от нищо, и нейната популация, както изглежда, намалява
може би защото когато гнезди на земята, се излага
на нападения от страна на плъхове и котки. (За да се
отърве Масафуера от гризачи, е необходимо да се улови
и запази настрана цялата популация от ястреби на
острова, след което с помощта на хеликоптери целият
неравен терен да се посипе с отровни примамки, което
би струвало общо около пет милиона долара.) Казаха
ми, че не е трудно да видиш раядито в естествения му
хабитат. Трудното беше да стигнеш до там.
Високите части на острова бяха все още обгърнати
с облаци, но аз се надявах, че вятърът скоро ще ги
отнесе. Доколкото можех да кажа по моята карта,
трябваше да се изкача нагоре на височина от около
трийсет и шест хиляди фута, за да заобиколя два
дълбоки каньона, които препречваха достъпа от юг до
Лос Иносентес. Бях ободрен от факта, че надморската

височина, на която щях да вървя, беше нула, но пък
почти веднага щом напуснах заслона, облаците отново
се сгъстиха. Видимостта падна до няколкостотин фута
и аз започнах да спирам на всеки десет минути, за да
маркирам електронно своето местоположение, подобно
на Хензел, който пуска трохички в гората. За известно
време следвах пътека, белязана от мулешки фъшкии, но
повърхността скоро стана твърде камениста, появиха
се следи от кози и нямаше как да бъда сигурен, че не съм
се отклонил.
На три хиляди и шестстотин фута завих на юг и си
пробивах път през гъста, полегнала папрат, докато на
пътя ми не се изпречи някакъв канал, който до този
момент трябваше да се е падал някъде под мястото,
на което бях. Опитах се да разуча отново картата,
но размазаните изображения на Google Earth не бяха
станали по-ясни от последния път, в който ги разучавах.
Опитах се да мина странично покрай стените на
каньона, но папратовият килим криеше хлъзгави скали и
дълбоки дупки, а и самият наклон, доколкото можех да
преценя през мъглата, ставаше все по-вертикален, така
че завих обратно и с мъка се добрах отново до хребета,
ориентирайки се по джипиеса. Един час път и вече бях
напълно подгизнал и на няма и хиляда фута от там,
откъдето бях тръгнал.
Докато разглеждах картата, която ставаше все по-
мокра, си припомних непознатата дума, която водачът
ми Данило беше използвал. Cordones. Трябваше да
означава „хребети“. Да, трябваше да вървя по хребета.
Отново поех нагоре, спирайки единствено за да пускам
по няколко от електронните трохи, и накрая стигнах до
радиоантена, захранвана от слънцето. Това трябваше да
е някакъв местен връх. Вятърът, сега по-силен, трупаше
облаци върху задната част на острова, за която знаех,
че се състои предимно от стръмни скали, спускащи
се на три хиляди фута до мястото, където живееше
колония тюлени. Не можех да ги видя, но самата мисъл
за близостта им предизвика у мен замайване. Боя се
страшно много от стръмнини.
За щастие, т.нар. cordón, водещ на юг от антената,
беше сравнително равен и не представляваше голяма
трудност да налучквам пътя си, дори и при тия силни
ветрове и нулева видимост. За половин час напреднах
добре, чувствайки се въодушевен, че съм успял да изведа
от оскъдната информация правилния път към Лос
Иносентес. Добре, но хребетът започна да се разклонява,
карайки ме да избирам дали да продължа по-нагоре или
по-надолу. Картата показваше съвсем ясно, че трябва да
се намирам на три хиляди и двеста, а не на три хиляди и
осемстотин фута. Когато обаче се опитах да следвам
по-ниския път по хребета, опитвайки се да намаля
височината, на която се намирам, стигах в крайна
сметка до шеметни урви. Затова и се върнах нагоре до
по-високия път през хребета, който път освен другото
водеше и право на юг към Лос Иносентес. Почувствах се
доволен, когато той най-сетне започна да се спуска.
До този момент времето беше наистина ужасно,
мъглата се превръщаше в дъжд, който биеше
хоризонтално, а поривите на вятъра достигаха над
четиридесет мили в час. Докато напипвах пътя си
надолу по хребета, той започна обезпокоително да се
стеснява и ето че в един момент се оказа блокиран
от малък зъбер. Можех да предположа, че хребетът
продължава да се спуска от обратната му страна, макар
и доста стръмно. Но как да го заобиколя? Ако се опитах
да пролазя около подветрената му страна, рискувах да
бъда грабнат от някой порив на вятъра и издухан. От
ветровитата му страна, както можех да преценя, ме
чакаше падане от три хиляди фута, но поне от тази
страна вятърът щеше да ме притиска към скалата, а не
да ме оттласква от нея.
С пълни с дъждовна вода боти пристъпих по края на
ветровитата страна на зъбера, проверявайки два пъти
всяка стъпка и всеки захват, преди да им се доверя.
Пропълзял малко напред и способен да погледна малко
по-надалеч, видях, че отвъд зъбера хребетът изглеждаше
като поредната задънена пътека, водеща напред и
настрани единствено към непрогледна тъмнина. Макар
че бях изключително решен да видя раядито, настъпи
момент, в който чисто и просто се боях да направя
следващата стъпка. И тогава изведнъж успях да видя
себе си: разперил ръце и крака, опрян в хлъзгавата
скала, брулен от безмилостен вятър и дъжд, който
ме заслепява, без никаква гаранция, че поне се движа в
правилната посока. Една мисъл, толкова ясна, че все
едно беше изречена на глас, изникна в ума ми: Това, което
вършиш, е изключително опасно. И тогава си спомних за
моя мъртъв приятел.
Дейвид пишеше за времето като всеки друг, който
D E P R O F U N D I S
Numenius hudsonius и Numenius longirostris, от книгата Zoology of New York, 1842-1844
някога е тръгнал да реди думите си на хартия, и обичаше
кучетата си по-чистосърдечно, отколкото бе обичал
който и да е и каквото и да е на тоя свят, но природата
сама по себе си не го интересуваше и беше напълно
безразличен към птиците. Веднъж, когато карахме
покрай Стинсън Бийч в Калифорния, аз спрях колата, за
да му дам възможност да зърне през далекогледа ми един
дългоклюнест бекас (Numenius Americanus), вид, чиято
красота е за мен самоочевидна и своеобразно откровение.
Той погледна през обектива за две секунди, след което
се извърна с явно отегчение. „Ами да, рече той с един
свойствен тон на лицемерна любезност, хубава е.“
Лятото преди да умре, докато седяхме в неговия двор и
той пушеше цигара след цигара, аз не можех да сваля очи
от колибритата около неговата къща и бях нажален, че
той можеше, и докато той вземаше упоен поредната си
следобедна дрямка, а аз изучавах птиците на Еквадор за
едно предстоящо пътуване, разбрах, че разликата между
неговото непоносимо нещастие и моите поносими
разочарования се състои в това, че аз мога да избягам в
радостта от птиците, а той – не.
Да, той беше болен, и по някакъв начин историята
на нашето приятелство се свежда до това, че аз
обичах един психически нездрав човек. След това
депресираният човек извърши самоубийството си
толкова пресметнато, че да причини максимална болка
на тези, които го обичаха, и тези, които наистина
го обичахме, бяхме просто оставени на гнева си и
усещането, че сме предадени. Предадени не само от
любовта, която самите ние бяхме вложили, но някак
и от начина, по който неговото самоубийство ни го
отне и го превърна в легенда за публиката. Хора, които
никога не бяха прочели нито ред от негов роман и
дори не бяха чували за него, сега четяха в „Уолстрийт
Джърнъл” неговото обръщение към студентите в
колежа „Кениън” и скърбяха за загубата на една велика
и нежна душа. Литературният естаблишмънт, който
приживе го допусна до една номинация в късата листа на
национална литературна награда, единодушно обяви, че
сме изгубили национална ценност. Разбира се, той беше
национална ценност и като писател той „принадлежеше“
на читателите си толкова, колкото и на мен. И все пак,
понеже се е случило да знам, че истинският му характер
беше далеч по-сложен и противоречив, отколкото му
се приписва, случило се е да знам освен това, че той
беше много по-обичлив, забавен, глуповат, взискателен,
трогателен в борбата със своите демони, по-обречен,
и по-прозрачен, по един детински начин в своите лъжи
и непоследователности от благородния и морално
проникновен артист-светец, в какъвто беше превърнат,
– та поради всичко това нямаше как да не се почувствам
дълбоко наранен от онази част у него, която беше
избрала обожанието на напълно непознати пред обичта
на най-близките му хора.
Хората, които познаваха Дейвид най-малко, са най-
склонни към това да го превръщат в светец. Но това,
което прави този факт изключително странен, е почти
пълното отсъствие на обикновена обич в неговите
романи. Близките отношения на обич, които за повечето
от нас са основен източник на смисъл, нямат никаква
стойност във фикционалната вселена на Уолъс. Наместо
това имаме друго: герои, криещи своите безсърдечни
желания от онези, които ги обичат; герои, стремящи се
всячески да изглеждат обичащи или да доказват на себе
си, че това, което изглежда като любов, е всъщност
прикрит егоистичен интерес; или в най-добрия случай
герои, насочващи една абстрактна или духовна обич
към някой, който е дълбоко противен – жената в
„Безкрайната шега“, на която й капе мозък от устата,
психопатът в последното интервю с шантавелници.
Историите на Дейвид са пълни с двулични люде,
манипулатори и емоционални изолати, но въпреки това
някой, който го е виждал само веднъж или е имал бегъл
контакт с него, е склонен веднага да приеме неговата
целенасочена свръхделикатност и мъдрите му пози по
отношение на морала за чиста монета.
Любопитното в прозата на Дейвид е колко разбрани и
утешени, колко обичани всъщност се чувстват неговите
отдадени читатели, когато го четат. Доколкото
всеки от нас е отделѓн на някой свой екзистенциален
остров – и според мен е сравнително точно да се
каже, че неговите най-заклети читатели са на „ти“
със социалните и духовно изолиращи последствия
от пристрастяванията, натрапчивите импулси и
депресията, – ние с благодарност се хващаме на всяко
съобщение, дошло от този най-отдалечен остров, който
беше Дейвид. На нивото на самото съдържание той ни
даваше чисто и просто най-лошата част от себе си:
разкриваше ни, с една интензивност на вглеждането
в себе си, достойна за Кафка, Киркегор и Достоевски,
своите най-крайни състояния на нарцисизъм, мизогония,
натрапчиви прояви и самозаблуди, на морализъм, стигащ
до презрение към човека, и надуто говорене за бог, най-
сетне, на съмнение в самата възможност за обич и
приклещване в капана на едно самосъзнание, изградено
сякаш като безкраен лабиринт от коментари под
линия. Да, но на нивото на формата и намерението
този своеобразен каталог на отчайващото съмнение в
собствената доброта се възприема от читателя като
дар на автентична доброта: ние чувстваме любовта в
неговото изкуство и го обичаме заради това.
С Дейвид имахме приятелство, изтъкано от постоянно
сравнение, различаване и по един братски начин –
съревнование. Няколко години преди да умре той ми
надписа изданията с твърди корици на последните си
две книги. На титулната страница на една от тях беше
очертал ръката си; на титулната страница на другата
имаше очертана толкова голяма ерекция, че излизаше
от страницата, допълнена с малка стрелка, водеща
до бележка, гласяща „мащаб 1:1“. Веднъж го бях чул да
разказва с ентусиазъм в присъствието на момичето, с
11
което се срещаше, че приятелката
на еди-кой си била неговият
„образец за женственост“.
на стр. 14
Литературен вестник 18-24.07.2018
 Н О В А Б Ъ Л ГА Р С К А

„Там, където беше стена, после стана врата“ –

четирима поети в Берлин
Между 30 юни и 3 юли по инициатива на Българския

Петър Чухов, Димана Иванова, Амелия Личева и Иван Христов, Берлин, лятото на 2018 г.
културен център в Берлин, и лично на неговия директор
г-н Панчо Чернев, се проведе Поетичен пленер на тема
„Родина на кръстопът“ с участието на българските
поети Амелия Личева, Иван Христов, Петър Чухов и
Димана Иванова. Пленерът включи писане на стихове от
натура и поетична вечер пред публика. В този брой ЛВ
помества стиховете на участниците.

Амелия Личева
Берлин, Сони център, Куполът
Куполът на Сони център
е проекция
на крилете на Берлин,
онези на желанието,
за които мечтаеше Вендерс –
нежна защита
срещу хипнозата на погледите,
по традиция забити
в пътеката с паветата от Стената,
спотаила болката от съществуването приведен.

Берлин, Мемориал в памет на

избитите евреи
На улица на името на Хана Арент -
море от камъни,
нарастващи като вълни
при черен флаг и влизането забранено.
Все пак се престрашаваш и навлизаш,
с усещане, че всеки миг ще се удавиш Димана Иванова
в статистиката на убитите евреи, Берлин, Мемориал на Холокоста
и в паметта на оцелелите...
На улица на името на Хана Арент Стотици Сони център в Берлин, Куполът
Германия е адресирала молба за прошка, сиви
защото мястото ще търси отмъщение блокове Берлин – „Сони“ центъра, точно под
и камъните като Бърнамския лес от смърт Купола.
сами ще тръгнат иначе към всички. Двете палми извън кафенето
Те заплашително издигат разговарят с падащите води на фонтана.
*** каменните си вълни Те нямат спомени за времето,
Бранденбургската врата, и сякаш предвещават когато тук стената разделяше града.
Арката на триумфа, нов потоп Но Потсдамер плац още помни
Арката на Константин… след който как хората стояха от едната страна
Крепости срещу страха, няма да остане никой на стената на разделението
финална права с надеждата да видят близките си
на състезание между големите - даже Отвъд.
къде, кога Бог Но ние днес сме точно под
светът най-пълно ще нахлуе в своето. Купола
Берлин, Бранденбургската врата и усещането е за среща
на модерното и новото с
Райхстагът След толкова победи първичното и природата.
и триумфи Усещане за спокойствие и свобода,
Да правиш политика, падения далеч от ужаса и страха
докато миналото те затиска, и разделения от времето на Берлинската стена.
а туристите настояват за зрелища... сега пред нея се тълпят миролюбиво
велосипедисти
и туристи Берлин, Мемориал на Холокоста
Петър Чухов а край тях
триумфално преминава само „Бедрата ми крещят към земята.
непобедимият Как да не мислиш за смъртта“
Берлин, Сони център, Куполът берлински вятър Кл. Бертран, „Девствени камъни“

Гигантски вентилатор Берлин, Райхстагът Губя се в този лабиринт

който проветрява от циментови блокове
въображението Разноезична реч без имена,
и изсмуква смартфони а същевременно толкова
застоялостта знамена много имена на загиналите
на бюргерския дух флиртуващи с вятъра на промяната отекват в сърцето ми.
натрупван с векове а отгоре облаците Губя се в този лабиринт,
в един от пъповете търпеливо изчакват където всички циментови блокове
на света слънцето имат едновременно една и съща
да си направи селфи и различна форма.
увиснала е Губя се в този лабиринт на смъртта –
като котва
Берлин, Чекпойнт Чарли моята първа любовница.
скъсаната пъпна връв
Никой
а отгоре
със слънчевото си око
не ме спира – Берлин, Бранденбургската врата
чак до светофара
се е втренчил Бог
който вече е Берлин днес –
и медитира
в Западен Берлин пред Бранденбургската врата
група туристи запечатват
Дали все пак да пресека образите си с фотокамери.

12
на червено Момченце весело играе
и да заплатя с пъстри сапунени балончета.
с нищожна глоба Преминаваме през портата.
онова Никой не се замисля
което други за цената на свободата.
са заплащали
с живота си
Литературен вестник 18-24.07.2018
 Н О В А Б Ъ Л ГА Р С К А
Опакованият Райхстаг
на Христо Явашев – Кристо
LUDWIG VAN
„Изкуството има за посредник това, което не бива да се изказва“ Никита Нанков
Йохан Волфганг Гьоте
Опаковането на нещо Ludwig van се славел като пианист виртуоз, но по някое
е особен вид действие. време тънките познавачи започнали да забелязват, че
Опаковката е често по-значима той, прочут като пламенен и необуздан изпълнител
от опакованото съдържание. и импровизатор, удря все пак някак прекалено по
Тя скрива, но и показва. клавишите. На какво ли се дължи това, питали се
В края на миналия век ценителите.
Опакованият Райхстаг Зародили се различни обяснения – кое от кое по-
светеше по всяко време на денонощието приемливо. Едни от експертите твърдели, че
и събираше тълпи от хора. необикновеното удряне по клавишите е подсъзнателното
Днес тук виждаме само шепа любопитни туристи
Едипово отмъщение на вече възмъжалия гений на баща
пред непристъпните му врати.
му, прословут музикален неудачник, пияница и грубиян,
който го измъчвал с безкрайни механични упражнения
в детските му години и го биел, когато Ludwig van се
Иван Христов опитвал да импровизира. Други, още по-убедителни
специалисти настоявали, че Ludwig van изкарва на
беззащитните клавиши яда си на неприласкан мъжкар,
Берлин, SONY Център – Куполът чиято любов била отхвърляна дори от вдовиците, майки
по на четири деца, да не говорим за по-младичките и по-
Пресичане. Метал и светлина. хубавките му ученички по пиано, на които посвещавал
Строга нежност! Остра
сонати, но които все пак го намирали за недодялан,
мекота. Желязо и топлина.
прекалено емоционален и без вкус в обличането и –
Чадър без дръжка. Глухарче
най-важното! – не намирали благородническата му
без стебло. Еспресо.
Вятър и вода.
титла въпреки подвеждащото van. Сдружението на
музиковедите скатолози не останало по-назад. То
Неусетно преминаване на
граници. Връщане на лентата. направило емпирични изследвания и установило, че
ако Ludwig van не работи с пълна сила с китките и
Плач на дете.
Една бомба от Втората световна особено с пръстите, той не би могъл да проникне до
клавишите под пластовете черупки, кори, обелки,
война
застинала в небесната ръка мръсни чинии, всевъзможни парцали и мъртви хлебарки,
зариващи стаята му. Четвърта група музикални
на Бог
ерудити осмивали първите три хипотези като
наивно биографични и сочели, че прекаленото усърдие
Берлин, Мемориалът на Холокоста с клавишите се корени в чисто музикални причини.
Според тях Ludwig van с индивидуалните си изпълнения
“No men is an island” искал да докаже на разглезените и самодоволните
Джон Дън виенски оркестри, които отказвали да изпълняват
музиката му под предлог, че е много сложна и трудна, че
„Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен” композициите му могат да се свирят, ако музикантът е
Човекът не е бетонен блок. истински музикант, а не е заглъбнал в дълбокия коловоз
Един нещастен човек да настъпиш, на рутината, завещана на Австрийската империя от
плаче цяла Европа. учителя му Papa Haydn. От третата група се отцепила
Лятна берлинска муха нова школа, която, кръстосвайки методологията на
се пече на цимента музикалното теоретизиране с най-новите открития
в пропорция във физиологията, била на мнението, че Ludwig van
1 към 100 хиляди има прекалено бърз метаболизъм и поради това се
отличава с необикновена творческа енергия. Музикант,
който дирижира с приклякания и подскоци, обяснявали
Берлин, Бранденбургската врата те, няма как и да не удря силно по клавишите. Редом
с изброените методологии, теории и предположения
Там където беше врата възникнала и политико-романтична линия в тълкуването
после стана стена на необикновените удари на Ludwig van по пианото.
Там където беше стена Индивидуалистично-идеалистичното крило на тази
после стана врата
школа издигнало хипотезата, че прекалената мощ
Гледай къде стъпваш
на ударите е протест на плебея Ludwig van срещу
Наведи си главата
социалната йерархия по онова време, която позволявала
„Отворете ми вратата
на която чукам с плач”
на аристократите всичко, колкото и да са бездарни,
докато на родените без благородническа титла не
Hey! Teachers!
Leave those kids alone позволявала нищо, колкото и да са гениални. От
друга страна, социално-материалистичното крило
на политико-романтичната школа доказвало, че
Берлин, Райхстагът удряйки по клавишите, Ludwig van протестира срещу
някогашния си кумир Napoleon, който от символ на
свободата се превърнал в окупатор на любимата на
Срещнали се
композитора Виена. Сред множеството мнения на
на поляната
специалистите съществувало и едно направо нелепо и
пред Райхстага
малко вероятно обяснение, което твърдяло, че Ludwig
Георги Димитров
Ян Палах van е започнал да оглушава и поради това съвършената
и Биньо Иванов връзка между ръцете и слуха му е взела да отслабва,
и изпушили което и пораждало неадекватната работа с клавишите.
по един джойнт Тази догадка нямала никаква научна стойност и била
интересна най-вече като клюка. Тъй като клюката
После дошъл гъделичкала всеобщото любопитство, тя била
Кристó многократно повтаряна из аристократичните виенски
и казал: салони, докато се наложила като всеприета истина,
Момчета, постепенно измествайки и обричайки на забвение
Райхстагът всички други далеч по-добре обосновани и правдоподобни
е разопакован! хипотези.
Време е Напоследък обаче започна да си пробива път една нова
да се прибираме научна хипотеза за странната сила на ударите на
вкъщи. виртуозния Ludwig van, която пренася вниманието
от неговата биография, музициране, метаболично-
физически особености и политико-етични пристрастия
Берлин, Checkpoint Charlie към историческите възможности на пианото като
инструмент в широк евроглобален контекст. Тази
Тихо свети светофарът печелеща все повече привърженици теория деконструира,
Червено –
осмива и отхвърля преобладаващата днес парадигма,
за горещата война
обясняваща ударите по пианото с постепенното
Жълто –
оглушаване на музикалния гигант. Знае се, че пианото е
за студената
Зелено –
изобретено около началото на XVIII век от италианския
трябва да преминеш майстор на клавесини Bartolomeo Cristofori di Francesco и
за около половин век лека-полека е изместило клавесина,
през вътрешната си
граница монотонно тракащия монархичен динозавър на бароковия
палеолит. Чукчетата на първите пиана били от кожа и
удряли само по една струна на нота. Затова звукът на
тези инструменти бил приличен, но доста беден – което
не попречило на Herr Wolfgang да развие до класическа
зрялост концерта за пиано, понеже той нехаел за
еднострунните кожени чукчета и въпреки пианното
стакато, което още не познавало пианното легато,
неуморно пълнел нотните листове било в леглото си,
било полегнал на любимата си билярдна маса.
Благодарение на демократичния дух на Великата френска
революция към края на XVIII и началото на XIX век
чукчетата вече били обвивани не с кожа, което било
аристократичен предразсъдък, а с филц, материала,
от който се правели шапките на третото съсловие.
Демократизирал се и принципът на звукопораждането,
който започнал да гласи: една нота – две струни. Двете
струни и филцът значително подобрили богатството
на звука, което дало надежди на цяла Европа, че
идеалът “Liberté, égalité, fraternité” е постижим. Там е
работата обаче, че една аристократична струна звучи
прилично, макар и бедничко в своята авторитарност
и арогантност, три струни за една нота хармонират
прекрасно като най-съвършена демокрация и музикален
еквивалент на лозунга “Liberté, égalité, fraternité”,
докато две струни за нота създават известно усещане
за фалш – с цялото ни уважение към Robespierre и
гилотината. Именно този привкус на фалш, убягващ
на простосмъртния музикален познавач, експерт и
ценител, долавял с абсолютния си слух виртуозът
Ludwig van. Ала поради историческите обстоятелства,
характеризиращи се с непрестанното дрънкане на
оръжие поради битките между Франция и Австрия,
той не можел да реши дали фалшът е в новия прекрасен
инструмент, вече осветен от гения на Herr Wolfgang,
пред когото Ludwig van се прекланял, дали вината не е в
топовете на Napoleon, или се дължи на слуха му. И за да
се убеди, че той чува безпогрешно, Ludwig van започвал да
удря по клавишите по-енергично, при което усещането
за фалш, вместо да изчезне, също се засилвало по примера
на император Napoleon I. Тогава Ludwig van удрял още
по-мъжествено, фалшът ставал още по-доловим и така,
вместо да се сети да сложи трета струна за всяка
нота, Ludwig van героично блъскал с юмруци, лакти и
ритници невинния инструмент, докато Napoleon не
проиграл всичко при Waterloo.
От такова гениално думкане и тряскане струните
почвали да се късат. Както се установило едва в
средата на XXII век с прецизни акустични измервания,
след като една струна се скъса, тя вече не издава
никакъв звук, дори и фалшив, и настъпва тишина. Може
следователно да се предположи, че именно тази тишина
плашела до смърт великия Ludwig van, който си мислел,
че тя се дължи на засилваща се глухота. И затова
той, със слухови тръби и в двете си уши, подобен на
викингски воин с рогат шлем, продължавал да налага най-
безмилостно пианото със секирата на романтичната
си извисеност и с боздугана на титаничния си патос,
да къса все повече струни, да се заобикаля с все повече
тишина и все повече да трепери от ужас за слуха си.
Накрая всички струни на пианото се изпоскъсали и
колкото и да го бъхтел, грухал и млател виртуозът, то
не издавало нито звук – също като Napoleon на остров
Света Елена. Именно в този момент, над трупа на
пианото, Ludwig van се затресъл от отчаяние, защото
си въобразил, че е напълно оглушал. Двамата дребнички
великани – Napoleon и Ludwig van – стигнали до еднакъв
неизбежен край, предначертан от великата им епоха...
Естествено, в този трагичен за виртуоза момент
ценителите го подкрепили с нестихващи аплодисменти
и от огромно уважение към величавия дух на Ludwig
van не обелили и думица за скъсаните струни. След
това познавачите изчакали гения да издъхне от раните
си, получени в битката с пианото, и му направили
посмъртна маска – особено на ушите му, – за да му
издигат паметници и да му изливат бюстове. Имало
и доста експерти и познавачи, които изпълзели изпод
смъртното ложе на колоса, където водели подробни
записки на очевидци, измъкнали от джобовете си
ножички и почнали да фъкат кичури от гривата на
бездиханния лъв като сувенир. В крайна сметка те
така го ощавили, че след смъртта си Ludwig van вече
не смеел да се погледне в огледалото, камо ли пък да
се покаже пред дами. След безплатното подстригване
специалистите скрили ножичките и кичурите в
джобовете си, мушнали се отново под кревата и се
запретнали да се кичат с изкуствени мустачки, мигли
и бакенбарди, направени от кичурите на титана.
След като се разкрасили по тоя начин, експертите и
13
специалистите започнали да разпридат слуховете за
слуха на Ludwig van в научни теории,
с които обезсмъртили берберските
си таланти.
22 юли – 13 ноември 2013 г.
Литературен вестник 18-24.07.2018

По-далеч
от стр. 11
Приятелката на Дейвид реагира по един невероятно
бавен начин, казвайки единствено: „Какво?“ А той,
чийто речник беше толкова богат, колкото на всеки
друг в западното полукълбо, си пое дълбоко дъх, после го
издиша и каза: „Току-що разбрах, че всъщност никога не
съм знаел какво точно означава „образец“.
Той беше обичлив по начина, по който са обичливи
децата, и беше способен да отвръща на обичта с една
детска чистота. Ако любовта му е изключена от
неговите книги, то това е в крайна сметка затова,
защото той така и не почувства, че заслужава да я
получи. Той беше доживотен заточеник на собствения
си остров. Това, което отдалеч изглеждаше като
заоблени линии, беше всъщност отвесни скали. Понякога
само малка част от него не беше с ума си, понякога
почти целият, но като възрастен човек той никога
не беше изцяло нелуд. Това, което той виждаше от
идентичността си, докато се опитваше да избяга от
своя островен затвор посредством дрога и алкохол –
само за да се намери още по-окован от съответната
зависимост, - изглежда, че никога не преставаше да
уронва вярата му, че може да бъде обичан. Дори и
след като стана чист, дори години след опита му за
самоубийство, който беше направил в късните си
юношески години, дори след тоя бавен и героически
опит да съгради някакъв живот за себе си – дори след
всичко това той смяташе, че не заслужава обич. И
тази мисъл беше преплетена изключително тясно, та
чак до неразличимост, с мисълта за самоубийство,
която беше за него единственият сигурен изход от
затвора на собствения му остров; по-сигурен от
пристрастяването, по-сигурен от литературата, по-
сигурен, най-сетне, и от любовта.
(…)
Главозамайващото място, на което, докато валеше,
поех обратно, беше на по-малко от миля от Ла Кучара,
но обратният преход ми отне цели два часа. Дъждът
валеше не само хоризонтално, но и тежко, и изпитвах
трудности да се задържа изправен при поривите на
вятъра. GPS устройството даваше съобщение „Ниска
батерия!“, но трябваше да го държа включено, защото
видимостта беше толкова лоша, че едва успявах да
вървя по права линия. Дори когато устройството показа,
че заслонът е на сто и петдесет фута, трябваше да
вървя още, за да успея да различа очертанието на неговия
покрив.
Метнах подгизналата си мешка в заслона, притичах
надолу до палатката и открих, че се е превърнала в
басейн с дъждовна вода. Успях някак да измъкна матрака
и да го отнеса обратно до заслона, след което се върнах,
развързах палатката, излях водата от нея, скатах я,
опитвайки се да запазя поне наполовина сухи нещата в
нея, и я помъкнах обратно нагоре през шибащия дъжд.
Заслонът представляваше една зона на бедствие от
подгизнали дрехи и екипировка. Прекарах два часа
в различни опити да се изсуша и още час в напразно
търсене на скалния нос, където в лудешкото ми бързане
бях забравил критично важна част от конструкцията
на палатката. И после, в рамките на няколко минути,
дъждът спря, облаците се разнесоха и аз осъзнах, че се
намирам на най-драматично красивото място, което
някога съм виждал.
Беше късен следобед, вятърът брулеше над безумно
синия океан. Време беше. Ла Кучара изглеждаше
повече като че ли виси във въздуха, отколкото като
продължение на земята. Имах чувството, че докосвам
безкрайността. Слънцето караше хълмовете да светят
с повече отсенки на зеленото и жълтото, отколкото
съм си мислил, че съществуват във видимия спектър –
една ослепителна, сякаш безкрайност на цветовете. И
това небе – толкова огромно, че нямаше да се учудя,
ако видя сушата на източния хоризонт. Бели късове от
някакъв забравен облак се търколиха от върха, профучаха
покрай мен и изчезнаха. Вятърът плющеше и аз започнах
да плача, защото знаех, че е време, а не се бях подготвил
и дори бях смогнал да забравя. Върнах се до заслона и взех
малката кутия с праха на Дейвид, това „книжле“ – ако
използвам думата, с която той на шега наричаше никак
немалката си книга, посветена на математическата
безкрайност, – и поех надолу към скалния нос, докато
14
вятърът биеше в гърба ми.
Правех няколко неща
едновременно. Дори докато
плачех, оглеждах земята за
липсващата част от моята
Литературен вестник 18-24.07.2018
D E P R O F U N D I S
Anaeretes Fernandezianus и Oxyrus (Aphrastura) Masafuerae (Райадито), бюлетин превърнал техният ритуал?
на Британското орнитоложко дружество, 1871 г.
палатка, опитвах се да извадя фотоапарата от джоба си,
за да уловя небесната красота на светлината и пейзажа,
проклинах се, че върша това, след като трябваше
чисто и просто да скърбя, и си казвах, че е окей, дето
не съм успял в опита си да видя раядито през този със
сигурност единствен престой на острова, че е по-добре,
дето е станало така и е време да приема крайността и
незавършеността на нещата и да се примиря, че някои
птици няма да видя никога, и че възможността да приема
всичко това е дарът, който ми е даден, докато на моя
мъртъв приятел той е бил отказан.
В края на носа стигнах до двойка морени, които
оформяха нещо като олтар. Дейвид беше избрал да
напусне хората, които го обичаха, и да завещае себе си
на света на романа и читателите, и аз бях готов да му
пожелая „На добър час!“ Отворих кутията с праха и го
разпилях по вятъра. Няколко парченца сива кост паднаха
на склона под мен, но прахът беше поет от вятъра
и изчезна в синия свод на небето, обгръщащ океана.
Обърнах се и поех обратно нагоре към заслона, където
щях да прекарам нощта, тъй като палатката ми се беше
повредила. Почувствах, че гневът ми си бе отишъл, бях
приключил с него, както и с островите.
(…)
Не бях изпитвал такава носталгия по дома може би
откакто последния път бях на поход сам. През тия три
дни калифорнийката, с която живеех, щеше да ходи да
гледа с наши приятели финала на Супер Бол, и само като
си помислих как седя до нея на дивана, пия мартини
и викам за куотърбека на „Грийн Бей” Арън Роджърс,
който беше звезда на Бъркли, почувствах отчайваща
нужда да избягам от всякакви острови. Преди да тръгна
за Масафуера, успях да видя на остров Робинзон и двата
ендемични вида птици и перспективата за още една
седмица на това място, без шанс да видя нещо ново, ми
изглеждаше задушаващо тягостна – един вид каляване
посредством пазене на дистанция от заетостта, от
която иначе така се стремях да избягам и която,
бидейки източник на удоволствие, май започвах да ценя.
Щом се върнах на Робинзон, започнах да уговарям Рамон,
съдържателя на моя хотел, да се опита да ме уреди с
някой от полетите на следващия ден. И двата се оказаха
пълни, но докато обядвах, местната представителка на
самолетната компания влезе в ресторанта и
Рамон я попритисна да ми позволи да се кача
на третия полет за деня, който превозваше
единствено товари. Представителката каза
„не“. „Ами мястото на втория пилот?“,
попита Рамон. „Не, отвърна тя, мястото
на втория пилот ще бъде също натоварено с
кашони с омари.“
И така, въпреки че вече не го желаех или
може би защото не го желаех, трябваше да
разбера какво е да си наистина изоставен на
някой остров. На всяко сядане на масата
ядях един и същ ужасен бял чилийски хляб,
една и съща неизвестна риба, сервирана на
обед и за вечеря неовкусена и без капчица
сос. Лежах в стаята и довърших четенето
на „Робинзон Крузо“. Надписах цял куп
картички в отговор на огромния куп поща,
който носех със себе си. Тренирах наум
да слагам в чилийския испански звука „с“,
който местните говорители изпускаха.
Направих по-хубави снимки на огненочелото
колибри от архипелага Хуан Фернандез
(Sephanoides fernandensis), великолепна птица
с оперение в канелен цвят, застрашена
от нашествието на различни растителни
и животински видове. Изкатерих се по
местната планина до едно пасбище, където
ставаше ежегодният местен фестивал на
жигосването на добитъка, и гледах как ездачи
на коне подкарват стадото с добитък на
селото зад оградите на фермата. Пейзажът
беше зрелищен: буйни хълмове, вулканични
върхове, разпенен океан. Но хълмовете бяха
оголени и дълбоко подкопани от ерозия. От
сто глави добитък поне деветдесет бяха
недохранени и по-голямата част от тях
бяха до такава степен кожа и кости, че
изглеждаше невероятно как си стоят на
краката. В исторически план стадото е било
за местните резервен източник на протеин и
местните все още се радваха на ритуала по
хващане и жигосване на добитъка, но нима не
забелязваха в каква жалка травестия се беше
(…)
Точно в средата на „Робинзон Крузо“, когато Робинзон
е сам на острова от петнайсет години, той открива на
плажа човешка стъпка и буквално се побърква от „страх
от човека“. След като стига до извода, че отпечатъкът
не е нито негов, нито на Дявола, ами по-скоро на някой
натрапил се човекоядец, той превръща своя остров-
градина в крепост и през следващите няколко години не
мисли за почти нищо друго, освен за това как да опази
себе си и да се защити от въображаемите нашественици.
Той се учудва на иронията, че:
Аз, чиято единствена скръб бе тая, дето, както изглежда,
съм изгнан от човешкото общество, дето съм сам,
обграден от безкрайната шир на океана, откъснат от
човечеството и осъден на това, което бих нарекъл,
„самотен живот“… аз сега да се разтрепервам от
представата, че ще зърна човек, и да бях готов да потъна
вдън земя от призрачната, изненадваща поява на човек,
който е стъпил на острова.
Никъде другаде психологията на Дефо не е толкова
проникновена, колкото в начина, по който си представя
реакцията на Робинзон спрямо нарушаването на
неговата самота. Той ни е дал първия реалистичен
портрет на радикално отделния индивид, а след това,
сякаш принуден от самата романова достоверност,
ни е показал колко всъщност болен и побъркан е
радикалният индивидуализъм. Без значение колко
старателно се съпротивляваме, достатъчен ни е един-
единствен отпечатък от крака на реален човек, за да
ни припомни колко безкрайно интересни са рисковете
на живите взаимоотношения. Дори и Фейсбук, чиито
потребители прекарват, взети заедно, милиарди часове
в обновяване на идеята, която искат да оставят за
себе си, съдържа нещо като онтологична изходна врата
в менюто „Взаимоотношения“, между чиито опции е и
„Сложно е“. Това може и да е евфемизъм за „Изнасям се“,
но е описание и на всички други възможности. Докато
сме подвластни на такива усложнения, нима може да
изпитваме отегчение?
Превод от английски: ИВАЙЛО РАДОСЛАВОВ
Есето, тук с незначителни съкращения, е от книгата
на Франзен, Farther away, London: “Fourth Estate”, 2012.
 Г Е О П О Е З И Я

Канделабри
Три стихотворения

Андонис Андонакос

Андонис Андонакос (1972, Агринио) е математик по

образование. Публикува поезия, разкази, памфлети, сатира,
политически статии. Пише почти ежедневно в личния
си блог Αδέσποτος Σκύλος (Безстопанствено куче). Негови
стихове са преведени на английски, испански, полски
и други езици. Поетичното му творчество включва
книгите „Есента на войника“, „Митология на анонимните
момичета“, „Горчиви диви къпини“, „Музика на полята“,
„Цирковият акробат“, „Дегенерация на макулата“,
„Добрият вълк“ и др.

Проект върху една ода за Салвадор Дали

О, скъпи Салвадор, извратеняко,

дето всичките ти приятелки са златни прашинки
и печати върху стари пощенски марки от войната.
Дето мустаците ти са от край до край кръвожадност
и дъхът ти блясък в пяната от голи момичета.
О, Салвадор, човеко из дълбините на паниката,
фрашкан с долари,
герой на една епоха без компютри,
тоталнo надървен.
Салвадор, който окачи
икони на ченгелите си.
Светци на мълниите.
Дяволи в душите, които възкръснаха из каторгите.
Поети на цезаровото сечение
на краля слънце на насладите.
Салвадор обайнико, кардинал в расо извезано
със словата на испанските епископи.
Салвадор старостилецо и гъзолизец на Галà,
който не стана преподавател
в мрачна провинциална гимназия,
а голтак на лудостта.
Който не стана високопреосвещен педофил
на Светата католическа църква,
а глава на всички персонални изригвания
и на всичките страхове.

Рисунка Дамян Дамянов, 2018 г.

Салвадор развратнико и петльо накокошинен,
дето те закла в двора си Франко
и те закова на стената си капиталистът.
Салвадор дископотир и Салвадор отходна дупка,
дарител на полови органи и сексуален нагон.
Братко, поклоннико на митологията и голотата.
Kойто преследваше голи селски момичета,
за да направиш от тях канделабри.
Сатире, който прекоси Жълтата река
като генерал Чан1 и превзе Пекин.
Дърт пергишино, котарако андалусийски,
дето всякогаш се скатаваше в зестрата на Невестите.
Но копà в градините заедно с Лорка.
Салвадор изранени,
който не стана герой или даскал на старини.
Салвадор колбас от човешко и животинско,
от църква и касапница.
Салвадор от погребални танци и нежност,
принце на всяко отцеубийство,
който накара бедните да вдигнат глава
и да видят луната. Молитва за Fazil Say Жените познават моята мъка
Който взриви хлябове осквернени.
Салвадор, мой сроднико и негодяй, Един подир друг виждам изгубените си братя. Жените познават моята мъка
плашило в бездната на лудостта, Fazil Say2 с турските поети Женската ми природа върху клепачите
хитряго. да зяпат пълната луна Теорията на всичко което открих под полите им
Салвадор слаботелесни по рождение, и да бленуват бизони. Пъпчетата им в нощта
основателю на Държавата на лакомията. Отблясъци на смъртта и славата. Разтворените им от плът и самота крака
Боготворящи вдигнатите крака, Новородени мулета от изтока. Това че бях демоничен жрец
чергарино и златотърсачо. Да, така се подредиха нещата. И ги обладавах в ателието си
Подпалвачо на новобрачното опиянение. Моят брат се промъкна в пианото. Аз, благородното слънце на Импресионизма
Салвадор окаяни с едното парченце кромид Пръстите му са купчина счупени огледала. Брутален и невинен просещ от всяка дупка
за вечеря. Моят брат е акордьор на лабиринтите. Антилиричен до кокала
Салвадор, дрипа от кожа, просната върху оградите на Принц на онези, които вече принадлежат на царството С крака впримчени в техните канделабри
музеите, на любовта и огъня. Целият кучешки лиги и безсъние
който непрекъснато бълнуваше, докато се драпаше в съня си, На съдниците си отвърна, че раят е бордей. Целият младежка свежест и глупащина
също като мен. Жените знаят моята мъка и ме вземат в обятията си
О, Салвадор, ти свърши работата си докрай, Те са моите майчици
веднъж завинаги. Аз – черното насекомо върху бялото цветенце на живота

1
Чан Кайши (1887-1975) е китайски военен деец (удостоен със
званието генералисимус) и държавник, оглавяващ партията Го-
миндан след смъртта на първия й лидер, Сун Ятсен, през 1925 г.
15
Преведе от гръцки: ЕКАТЕРИНА ГРИГОРОВА
2
Фазъл Сай (1970, Анкара) е световноизвестен турски компози-
тор и пианист, един от критиците на политиката на рели-
гиозен консерватизъм на Реджеп Ердоган. През 2012 г. заради
изказвания в Туитър са му повдигнати обвинения за подбуждане
на омраза или враждебност сред населението и оскверняване на
ислямските религиозни ценности.
Литературен вестник 18-24.07.2018
 Г Е О П О Е З И Я

Седем стихотворения
Сеес Нотебоом

Сеес Нотебоом започва да пише стихотворенията от

последната си стихосбирка в една декемврийска нощ на
остров Схирмонниког в Северно море – островът на сивите
монаси. Така се появяват 33 стихотворения в строга форма,
меланхолични и медитативни, изпъстрени със съновидения,
докосвания до отминали времена, доближавания до
смъртта. Стихосбирката е наречена „Монашеско око“.
На 31.07.2018 Сеес Нотебоом навършва 85 години.

Един напрегнат бог на ръба на леглото ми,

шест ангела с уморени криле,
десет бала вятър, a те летели срещу него
над ватите, морето бурно.

През нощта виждам отвъдни светлини,

наблюдавам ангелите, изглежда ме познават,
искат да им заема завивката си, даже и леглото,
в което така или иначе не мога да заспя.

Богът прилича на капитана на ферибота,

зайците, които видях да бягат из тъмното,
се страхуваха от ловеца, фарът
падна със светлината си насред стаята,

но иначе всичко бе наред.

Рисунка Дамян Дамянов, 2018 г.

По дюните срещнах майка ми,
но тя не ме видя. Говореше си с друга
дама, а аз я чух да казва, на всекиго
му се струвам тук приятна.

Че беше истинска, познах по звука

от хрупащи миди под краката й.
После видях брат си и полубрат си,
по пътя носеха същото минало като моето,

хаос и вълнение. Северно море с шапка от дива пяна,

плажът опустял. Братята ми бяха станали прозрачни,
виждах пътеката през тях. Сега остава да намеря и съкровище,
изхвърлен в пясъците зъб на кит, или жълтици

и всичко би било добре.

3 вървят от дюните към плажа, и сам да коленича, не върху камъка на града,

Не във всеки живот играе фарът важна роля,
но в моя – да. Днес на другия остров
ходих до фара, дъжд, крясъци
на чайки. През нощта поседях при пазача му,
който се преструваше, че още е там. Отбеляза си,
кораб на север, скоростта на вятъра. А аз видях
в мрака светлина срещу вълните, и по-наблизо –
какво написа със старинен почерк.
Отдавна мъртъв, той. Моретата преплавани,
пристанищата посетени,
Архангелск, Валпарайсо, стихотворението на корабния лекар.
Четири нагоре, четири надолу, нощ на фара, бриг на север,
тишина, пуши, пише, тишина, светлини над дюните,
а фарът днес без пукната душа.
литнал пясък бял се носи към прибоя, сняг
по стъпалата им. Нищо не разбирам, думите им
прелитат покрай мен като звук и чезнат,
стават в прибоя на пяна.
Ф. и С. от четвъртото стихотворение са Федър и Сократ.
5
Кой е този, попита враната над брезите,
но отговор той нямаше, той слушаше
вятъра из храстите, наблюдаваше лицето си
в мочурището, едно раздвижено петно.
Отзад в гърлото му думите говореха,
но нито една не излезе, чу името си
да се движи и продължи към морето,
сякаш можеше да ходи по вода.
а в пясъка на дюните, танц за един
сам мъж. Обгърнал един мираж, празния
въздух на мъртвец, все още носещ глас,
дрезгавият звук на едно първо желание,
изветряло и разбито през многобройните
години, бял трън на желанието да не бъдеш забравен,
вземи и мен, вземи и мен,
ала къде?
7
Всичките ги срещнах тук, дяволи от други
животи, същества от забравени гербове,
жени с тела на лъвици, еднорози,
прасета с маски, изпадам от своята картина

Заобиколен от пеенето на цял хор, и се оглеждам за художника, още не е завършил

4 вятърът като съпровождащ инструмент.
Облаци от цинк, каземати от вода, сиво,
зареяни сред обедната светлина, шум на вълни,
а по-нататък по пътеката двата гласа –
заплетени, подхвърлени във въздуха, бавно
противоречие, сковани аргументи, Ф. и С.,
дъждобран, бастун, езикът на бившето ми училище,
твърдения, изводи между поклащащи се пясъчни треви
и мъртъв къпинак. Не ме виждат, подминават,
Щом се обърна, видя острова, както се вижда
кораб, форма, чезнеща в ивица от мъгла,
която закрива всичко.
6 звука му, но без думи, знам, че иска да иде
До един шипков храст видях
първата си любима, приседнала, както някога,
на една веранда. Ето че се налагаше да избера
между реалността на храста, съня на камъка
ръката ми, една мравка пълзи през боята,
пианистът в бункера свири песен
от войната. Така си връщам отново всичко,
умрелия пилот върху дървото, гласа на моя
баща, който можеше да яде вървейки, чувам
на гроба си, но не мога да му помогна.
Той гроб няма.
Превод от нидерландски: ПЕТЯ ХАЙНРИХ

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.)
Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,
Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев
Малина Томова
художник на броя: Дамян Дамянов
Печат: „Нюзпринт“
ISSN 1310 – 9561
Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108
Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF
„Юробанк България“ АД
Издава Фондация „Литературен вестник"
http://litvestnik.wordpress.com;
www.bsph.org/litvestnik
ВОДЕЩ БРОЯ Георги Гочев